Повече благодарение на късмета си, отколкото по силата на някакъв предварителен план, той сграбчи една от стъпенките и се издърпа нагоре преди да е успял да преобърне надуваемата лодка. Подгизнал до коленете, Матю се качи след него на палубата. Бък се клатушкаше и махаше ентусиазирано на семейство Бомон.
— Ей, на „Приключение“! Добре сме!
— Да видим дали ще твърдиш същото сутринта — промърмори Матю и го повлече към миниатюрната каюта.
— Добри хора са това, Матю. В началото си мислех само да им използваме оборудването, да ги залъжем нещо и да отмъкнем лъвския пай от плячката. Слизаме през нощта, заделяме си най-добрите находки и готово, фасулска работа. Пък и те едва ли ще усетят разликата.
— Сигурно — съгласи се Матю, докато събуваше мокрите панталони на чичо си. — И на мен ми мина през ума. В повечето случаи аматьорите си заслужават да ги издоиш.
— А ние бая сме издоили — весело каза Бък. — Обаче стария Рей не мога го издоя, и туйто. Приятелче е. Не съм имал такъв приятел откак умря татко ти. Пък да не забравяме и хубавата му женичка и хубавата му дъщеричка… Неее! — Той поклати глава с известно съжаление. — С такива хора не ща да се правя на пират.
Матю изсумтя в потвърждение на думите му и преценяващо огледа хамака. Горещо се надяваше, че няма да му се налага да вдига Бък, за да го сложи в него.
— Трябва да си легнеш.
— Дааа… Смятам да играя честно с Рей. — Бък успя да се покатери в хамака, макар той да се люлееше застрашително. — Трябва да им кажем за „Проклятието на Анжелик“. Често съм си мислил, ама не съм казвал на друг освен на тебе.
— Не се тревожи за това.
— Може пък, ако не им кажа, да не ги застигне. Не ща да им се случи нещо.
— Нищо няма да им се случи. — Матю свали ципа на дънките си и ги събу.
— Помниш ли оная рисунка, дето ти я показах? Всичкото онова злато, рубините, диамантите. Как може нещо толкоз красиво да носи нещастие?
— Не може. — Матю съблече ризата си и я метна върху дънките, свали очилата от носа на Бък и ги сложи настрани. — Заспивай, Бък.
— Повече от двеста години, откак са изгорили оная вещица, а хората продължават да умират. Като Джеймс.
Матю стисна зъби и очите му станаха студени.
— Не колието уби баща ми. Човек го уби. Уби го Сайлъс Вандайк.
— Вандайк — повтори сънливо Бък. — Така и не се доказа.
— Стига ми, че аз го знам.
— Проклятието беше. Проклятието на вещицата. Но ние ще я бием, Матю. Ние двамата с тебе ще я бием — промърмори Бък и захърка.
„По дяволите проклятието“ — помисли си Матю. Щеше да намери амулета. Щеше да върви по стъпките на баща си, докато не го намери. А когато това станеше, щеше да отмъсти на копелето, което уби Джеймс Ласитър.
Само по бельо той прекрачи прага на кабината и се озова в уханната осеяна със звезди нощ. Луната висеше на небето като разсечена на две сребърна монета. Той се настани под нея в собствения си хамак, достатъчно далеч от кабината, така че обичайното хъркане на чичо му достигаше до него само като глухо бучене.
Съществуваше такова колие — верижка от масивни златни халки и медальон, гравиран с имената на обречени любовници и инкрустиран с рубини и диаманти. Беше виждал рисунките, бе чел оскъдната документация, изровена от баща му.
Знаеше легендата така, както човек знае приказките, с които са го приспивали като дете. За жената, изгорена на клада, осъдена за магьосничество и убийство. За предсмъртната й клетва, че всеки, който се облагодетелства от смъртта й, ще плати със собствения си живот.
За гибелта и отчаянието, които бяха следвали пътя на колието в продължение на два века. За алчността и похотта, които бяха подтиквали мъжете към убийство, а жените към предателство.
Би могъл дори да повярва в легендата, но за него тя означаваше само едно — че алчността и похотта са довели до гибелта и отчаянието. Безценните бижута не се нуждаеха от проклятие, за да подтикват хората към убийство.
В това беше сигурен. Знаеше го, и то твърде добре. „Проклятието на Анжелик“ бе причината за смъртта на баща му.
Но го бе планирал и извършил човек.
Сайлъс Вандайк. Стига да поискаше, бе в състояние да извика във въображението си лицето му, гласа, фигурата, дори миризмата му. Помнеше всичко, без значение че бяха изминали години.
И знаеше, както го бе знаел и в ония белязани от мъка и чувство за безпомощност дни на своето юношество, че все някога ще намери амулета и ще го използва срещу Вандайк.
За отмъщение.
Макар тъмните и изпълнени с насилие мисли все още да владееха съзнанието му, когато се унесе, централна фигура в съня му бе Тейт.