Ако зависеше от него, той не би се занимавал с купата на първо време, защото знаеше, че когато нещо толкова чупливо е попаднало в циментиращите прегръдки на корала, и най-лекото докосване може да го разбие на парчета.
Но очите й бяха толкова големи от учудване, така светнали от радост. Искаше му се да й даде купата, да види лицето й, когато я вземе в ръце. Той отвърна на сигнала й и се зае с досадната и изискваща много време задача по отстраняване на полепналия пясък. Когато резултатът го задоволи, й подаде тръбата, обхвана буцата корал, уловила в прегръдките си порцелановия съд, и я изкърти от мястото й.
Костваше му малко обелена кожа, но когато й подаде купата, ожуленото и драскотините бяха забравени. Очите й светнаха, после се напълниха със сълзи толкова неочаквано, че и двамата се стреснаха. Смутен, Матю взе тръбата и вдигна палец към повърхността. Отвори вентила на смукача, освобождавайки ураган от мехурчета, после заедно заплуваха нагоре в широката струя от въздух.
Тейт не каза нищо, не можеше. Благодарна на непредразполагащото към разговори присъствие на смукача и последната кофа с конгломерат, тя доплува до борда на „Приключение“. Широко усмихнатото лице на баща й се показа над парапета.
— Вие определено не ни оставяте със скръстени ръце! — Бе повишил глас да надвика рева на компресора и трепна, когато Бък го изключи. — Имаме си десетки артефакти, Тейт. — Той изтегли кофата, която тя му подаде. — Лъжици, вилици, медни монети, копчета… — Думите му заглъхнаха, когато Тейт му подаде купата. — Мили боже! Порцелан! Невредим. Марла! Марла, ела да видиш това чудо.
Рей с благоговение пое купата от ръцете на Тейт. Докато двамата с Матю се качат на борда, Марла вече седеше на палубата, заобиколена от отломки, държеше изрисуваната с цветчета купа в скута си, а видеокамерата лежеше на дъските до нея.
— Добро парче — отбеляза Бък. Колкото и неизразителни да бяха думите му, вълнението ясно се четеше в гласа му.
— Тейт я хареса. — Матю погледна към нея. Тя стоеше, все още в непромокаемия си костюм, а сълзите, които десет метра по-надолу бяха заплашвали да потекат от очите й, сега се лееха свободно.
— Има толкова много неща — успя да изрече Тейт. — Не можеш да си представиш, татко. Под пясъка. Всичките тези години са стояли под пясъка. И после ги намираш. Нещо такова например. — Тя изтри очи с опакото на ръката си, седна до Марла, събра целия си кураж и нежно прокара пръст по ръба на купата. — Нито едно нащърбяване. Преживяла е ураган и повече от двеста и петдесет години под водата и още е в идеално състояние.
Тя се изправи. Пръстите й бяха като вдървени, докато дърпаше ципа на водолазния си костюм.
— Има и една голяма чиния, калаена. Приклещена е между два железни шипа, прилича на скулптура. Трябва само да си затвориш очите и я виждаш отрупана с храна по средата на масата. Нищо от нещата, които съм учила, не може да се сравни с това да го направиш сам, да го видиш с очите си.
— Мисля, че сме попаднали на камбуза — каза Матю. — Има много дървени прибори, кани за вино, счупени съдини. — Той с благодарност пое чашата студен сок, която му подаде Рей. — Прокопах доста пробни дупки в район от десетина квадратни метра. Вие двамата може да се преместите няколко градуса по на север.
— Давай да се приготвяме.
Бък вече се намъкваше в костюма си. Матю нехайно се приближи до него уж да си налее още сок и тихо каза:
— Видях една акула да обикаля наоколо. — Бе всеизвестен факт, че Марла пребледнява и се паникьосва само при мисълта за акули. — Не ни обърна внимание, но не е лошо да вземете шокови палки.
Рей хвърли поглед към жена си, която почтително документираше последните съкровища на видеолента.
— По-добре да играем на сигурно — съгласи се той. — Тейт! Би ли презаредила апарата вместо мен.
Двайсет минути по-късно компресорът отново работеше. Тейт и Марла седяха на голямата разтегателна маса в палубната каюта и вписваха в каталога всеки предмет, който бяха донесли от потъналия кораб.
— „Санта Маргерит“ е. — Тейт взе една лъжица и я огледа. — Открихме знака й върху едно от оръдията. Намерихме нашия испански галеон, мамо.
— Мечтата на баща ти.
— И твоята.
— И моята — съгласи се Марла с ленива усмивка. — В началото се включих заради плаването. Такова хубаво, интересно хоби, мислех си. Ваканциите ни бяха истински приключения, пък и определено бе някакво разнообразие на фона на досадните ни професии.
Тейт вдигна очи и леко смръщи вежди.
— Не знаех, че смяташ работата си за досадна.
— Е, да си правна секретарка не е лошо, докато не започнеш да си задаваш въпроса защо не си била достатъчно съобразителна сама да се занимаваш с право. — Тя сви рамене. — Аз, Тейт, слънчицето ми, бях възпитана, че жените не се бъркат в света на мъжете, най-много тихичко да обират трохите след тях. Баба ти беше много старомодна жена. От мен се очакваше да работя нещо приемливо, докато не си намеря подходящ съпруг. — Тя се засмя и сложи настрани една калаена чаша, на която липсваше дръжката. — Поне ми провървя в частта със съпруга. Много ми провървя.