Това също бе нещо ново.
— Искала ли си да учиш право?
— Никога не ми беше хрумвало — призна си Марла. — Поне докато не наближих четирийсетте. Опасна възраст за една жена. Не усетих никакво разочарование, когато баща ти реши да се пенсионира. Направих същото и си мислех, че съм напълно щастлива да го следвам, докато си играе на потънали съкровища. Сега като гледам тези неща… — Тя взе една сребърна монета. — Карат ме да осъзная, че вършим нещо важно. Ценно по свой си начин. Никога не съм предполагала, че отново ще направя нещо голямо.
— Отново?
Марла вдигна очи и се усмихна.
— Първото голямо нещо, което направих, бе, че те родих. Това тук е чудесно и е много вълнуващо. Но ти винаги ще си останеш най-голямото съкровище за мен и баща ти.
— Ти винаги си ме карала да мисля, че мога да направя всичко. Че мога да бъда каквато си поискам.
— И ти можеш. — Марла погледна над рамото й. — Матю, ела при нас.
— Не искам да ви прекъсвам. — Той се чувстваше не на място в семейния кръг на други хора.
— Стига глупости. — Марла вече бе скочила на крака. — Бас държа, че ти се пие кафе. В камбуза има прясно сварено. Двете с Тейт слагаме някакъв ред в съкровището ни.
Матю огледа разпръснатите по масата предмети.
— Мисля, че ще ни трябва повече място.
Марла донесе кафето и се засмя.
— Обичам оптимистично настроените мъже.
— Реалистично настроените — поправи я Тейт и потупа с ръка мястото до себе си, приканвайки го да седне. — Моят партньор по гмуркане е твърде далеч от оптимизма.
Без да е сигурен дали намира думите й за забавни, или за обидни, Матю седна до нея и отпи от кафето.
— Не съм убеден.
— Аз пък съм. — Тейт се наведе над купата със соленки, които майка й бе сложила на масата. — Бък е мечтателят в семейството. Ти си като живота — слънце, море, пясък. — Тя загриза една соленка и се облегна назад. — Без истински отговорности, без истински връзки. Не очакваш да намериш някой покрит с раковини сандък, пълен със златни дублони, но знаеш как да получиш добра цена за всяка дрънкулка, която се случи на пътя ти. Колкото да си осигуриш скаридите и бирата.
— Тейт! — Марла поклати глава, потискайки смеха си. — Не се дръж грубо.
— Ами! Тъкмо е налучкала вярната посока. — Матю също захапа една соленка. — Остави я да довърши.
— Не те е страх от тежката работа, защото винаги остава достатъчно време да дремнеш в хамака. Да не забравяме силните усещания на гмуркането, на откритията, както и паричната стойност на някоя дребна плячка. За истинската стойност въобще не става въпрос. — Тя му подаде една сребърна лъжица. — Ти си реалист, Матю. Затова щом казваш, че ще ни трябва повече място, аз ти вярвам.
— Чудесно. — Той осъзна, че откъдето и да ги погледне, думите й са си чиста обида и хвърли лъжицата на масата. — Смятам, че можем да използваме „Морския дявол“ за склад. — Тейт кривна брадичка и вирна нос и той й се изсмя подигравателно. — Двамата с Бък можем да спим тук, на палубата. Ще използваме „Приключение“ за работна база. Оттук ще се гмуркаме, тук ще обработваме конгломерата и артефактите, после ще ги пренасяме на „Морския дявол“.
— Това изглежда доста разумно — съгласи се Марла. — В крайна сметка, щом имаме две яхти, защо да не ги използваме по най-добрия начин?
— Добре. Ако татко и Бък са съгласни, аз нямам нищо против. А междувременно, Матю, можеш да ми помогнеш да внесем още една порция конгломерат от палубата.
— Слушам. Благодаря за кафето, Марла.
— Ооо, пак заповядай, миличък.
— Ще трябва да прескоча до Сейнт Кристофър по-късно — поде Тейт, докато излизаха. — Да дам филма за проявяване. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Може би.
Тя долови ледените нотки в гласа му и потисна усмивката си.
— Матю. — Тя докосна ръката му. — Знаеш ли защо според мен се сработваме толкова добре на дъното?
— Не. — Той се обърна. Кожата й все още имаше оня невъзможен алабастров цвят въпреки седмиците прекарани в открито море. Усещаше миризмата на крема, който използваше, за да я предпази, и на парфюма от сол и морски въздух, задържал се в косите й. — Но ти със сигурност ще ми кажеш.
— Според мен, защото ти си реалист, а аз съм идеалистка. Ти си безразсъден, аз съм предпазлива. Противоречащи си черти, както в самите нас, така и помежду ни. По някакъв начин се допълваме един друг.