— Значи оръдията са ей там.
— Точно така. — С няколко бързи и умели движения на молива той ги скицира. — Сега пробиваме пробни дупки от тук до тук. Целта ни е да се придвижим към средната част на кораба, където е основният товар.
Рамото й се блъсна в неговото, когато тя се наведе да разгледа скицата.
— Но ние искаме да извадим целия кораб, нали така?
Той й хвърли един бърз поглед, после продължи да рисува.
— Това може да отнеме месеци, години дори.
— Е, да, обаче самият кораб е не по-малко важен от товара си. Трябва да изкопаем и запазим всичко без изключение.
Както той виждаше нещата, корабът бе куп безполезна дървения. Но нищо не му струваше да й угоди.
— Скоро ще започне сезонът на ураганите. Може и да ни се размине, обаче засега най-важното е да открием основния товар. След това можеш да си позволиш да се занимаваш с останалото колкото ти душа иска.
Що се отнася до него, той щеше да вземе дела си и да напусне съдружието. Със злато в джобовете щеше да може да завърши бащините си проучвания относно „Изабела“.
И да намери „Проклятието на Анжелик“. И Вандайк.
— Е, това не е лишено от логика. — Тейт вдигна глава и се стресна от ледения блясък в очите му. — За какво мислиш? — Беше глупаво, разбира се, но за миг й се стори, че мислите му включват нечие убийство.
Той се отърси и се върна в настоящето. Най-важното бе тук и сега.
— За нищо. Разбира се, че не е лишено от логика — продължи той. — Няма да мине много време и слухът, че сме открили нещо, ще плъзне навсякъде. И ще ни доведе компания.
— Репортери?
Матю изсумтя.
— Те ще са ни най-малката грижа. Говоря ти за морски бракониери.
— Но ние имаме законно основание да… — започна Тейт, но млъкна, когато той се изсмя.
— Законите не значат нищо, Червенушке, особено когато си имаш работа с късмета на Ласитърови. Ще ни се наложи не само да работим, но и да спим на смени — продължи той. — Започнем ли да вадим злато, ловците ще го подушат от Австралия до Червено море. Повярвай ми.
— Вярвам ти. — И тъкмо защото му вярваше, тя скочи и отиде за шнорхелите. — Хайде да видим докъде са стигнали татко и Бък. После искам да дам филма за проявяване.
Докато се приготви да отиде на острова, Тейт бе събрала цял списък от поръчки в добавка към филмчето.
— Трябваше да се сетя, че мама ще ме прати до бакалията.
Матю я последва със скок в резервната лодка на „Приключение“ и запали двигателя.
— Не е кой знае какво.
Тейт нагласи слънчевите си очила.
— Не си видял списъка й. Виж! — Тя махна с ръка на запад, където ято делфини скачаха на фона на залязващото слънце. — Веднъж плувах с един. Бяхме в Коралово море и няколко следваха яхтата. Бях на дванайсет. — Тя се засмя, наблюдавайки ги как се отдалечават. — Усещането беше невероятно. Имат толкова мили очи.
Тейт се изправи, когато Матю намали скоростта. Прецени разстоянието до кея, застана стабилно и хвърли въжето.
Привързаха лодката и тръгнаха през тясната плажна ивица.
— Матю, ако попаднем на основния товар и забогатееш, какво ще правиш?
— Ще харча. Ще се забавлявам.
— За какво ще харчиш и как ще се забавляваш?
— За разни неща. — Той раздвижи рамене, но вече бе разбрал, че общите приказки не я задоволяват. — За яхта. Ще си построя моя собствена яхта веднага щом се сдобия с достатъчно време и средства. Може да си купя и местенце на някой остров като този.
Минаваха покрай гости на близкия хотел, които лениво се припичаха на лъчите на залязващото слънце. Сервитьори в цветни ризи и бели панталонки се разминаваха по пясъка, разнасяйки подноси с напитки.
— Никога не съм бил богат — каза той, по-скоро на себе си. — Едва ли е много трудно да свикнеш с богатството, с живот като този. Луксозни хотели, луксозни дрехи, да имаш достатъчно пари, за да си плащаш за бездействието.
— Но пак би се гмуркал, нали?
— Естествено.
— И аз също. — Тя несъзнателно го хвана за ръка, докато се разхождаха из уханните градини на хотела. — Червено море, Големия бариерен риф, Северния Атлантически океан, Японско море. Толкова места, които можеш да видиш. Веднъж да завърша колежа и ще ги обиколя всичките.