— Морска археология, така ли беше?
— Точно така.
Той я погледна. Яркото калпаче на косата й бе разрошено от солта и вятъра. Носеше широки като торба ленени панталони, тениска и квадратни очила с черна рамка.
— Не приличаш много на учен.
— Науката изисква ум и въображение, а не добър външен вид или усет към модата.
— За късмет на модата.
Без да се обижда, тя вдигна рамене. Въпреки пристъпите на отчаяние, които от време на време обземаха майка й, Тейт никога не се замисляше за дрехите или стила си на обличане.
— Какво значение има, щом разполагаш с добър водолазен костюм? Не ми е нужен гардероб, за да вадя потънали кораби от морското дъно, а точно това смятам да правя през остатъка от живота си. Само си представи — да ти плащат, за да търсиш съкровища и да изследваш и проучваш артефакти. — Тя поклати глава при тази чудесна мисъл. — Толкова неща можеш да научиш!
— Аз самият никога не съм имал високо мнение за училището. — Разбира се, те се бяха местили толкова често, че никога не бе имал шанса да промени отношението си. — По-скоро съм фен на онова, което можеш да научиш от практиката.
— На мен определено ми се събира достатъчно практика.
Взеха такси до града, където Тейт трябваше да остави филмчето. За нейна приятна изненада, Матю като че ли нямаше нищо против желанието й да обикаля магазините и да се заплесва по разни дреболии. Загуби част от времето си, въздишайки над тънък златен медальон с перла, полюляваща се на верижката. Дрехите служеха за защита от атмосферните условия, но дрънкулките си бяха една чудесна, безобидна слабост.
— Не съм предполагал, че си падаш по такива неща — отбеляза той, облягайки се на щанда до нея. — Не съм те виждал да носиш бижута.
— Преди носех един пръстен с малък рубин, който мама и татко ми подариха за Коледа, когато бях на шестнайсет. Загубих го при гмуркане. Направо се поболях, така че престанах да нося бижута във водата. — Тя откъсна очи от нежния медальон и подръпна сребърната монета на Матю. — Може да взема монетата, която ми даде Бък, и да я нося за късмет.
— На мен ми върши работа. Искаш ли да си вземем нещо за пиене, или предпочиташ друго?
Тя се облиза замислено.
— Сладолед.
— Сладолед — прецени предложението й той. — Добре.
Хапвайки ту от своята кофичка, ту от тази на другия, те се разхождаха по булеварда, после се впуснаха в изследване на тесните улички. Тейт бе очарована, когато Матю откъсна един сметановобял хибискус и нехайно го нагласи зад ухото й. Докато купуваха продуктите от списъка на Марла, той я накара да се превива от смях, разказвайки й историята за Бък и призрака на Черната брада.
— Бяхме край Окракоук, на рождения ден на Бък. Петдесетият. Мисълта, че зад гърба му е останал половин век, толкова го бе съкрушила, че вече бе преполовил бутилка уиски. Аз му помогнах да я довърши.
— Не се и съмнявам. — Тейт избра една връзка недоузрели банани и я сложи при другите неща в кошницата.
— Беше се отворил на темата „ако еди-какво си, можело еди-какво си“, сещаш се какво имам предвид. Можело да намерим кораба, ако сме го били търсили още един месец. Ако сме били пристигнали там първи, можело да ударим основния товар. Ако времето се било задържало, можело да станем богати. И къде от уискито, къде от досадните му приказки, съм заспал направо на палубата. Този пъпеш не е зрял, вземи този. — Той смени пъпешите и сам избра гроздето. — Както и да е, следващото нещо, което си спомням, е, че двигателят реве, а яхтата завива рязко на северозапад със скорост от поне дванайсет възела. Бък стои на щурвала и крещи нещо за пирати. Изкара ми ангелите. Скачам аз, обаче се спънах и така си ударих главата в парапета, че видях звезди посред бял ден. Едва не паднах зад борда, когато зави надясно. Той ми крещи да ида при него, аз го псувам и се опитвам да се задържа на краката си, а той върти яхтата в невероятни посоки. Очите му толкова изцъклени, че аха да паднат на палубата. Знаеш, че не вижда на повече от метър без очилата. Обаче сочи напред и с цяло гърло реди куплет след куплет: „Тринайсет души в ковчега на мъртвеца, и бутилка ром…“.
Хората започнаха да се обръщат към Тейт, която се смееше със сълзи.
— „И бутилка ром“! Не, не може да бъде!
— Може, и още как. Едва не ни обърна, докато танцуваше жига и пееше „йо-хо-хо“. — Споменът предизвика и собствената му усмивка. — Едва успях да му взема щурвала от ръцете. „Призракът, Матю! Призракът на Черната брада! Не го ли виждаш?“ Казах му, че и той няма да вижда нищо като му избода очите. Той обаче продължи да се кълне, че бил там, на десет градуса от носа. Където, разбира се, нямаше нищо друго освен рядка мъгла. Но според Бък това било отрязаната глава на пирата, от чиято брада се виел пушек. Твърдеше, че това било знак и че ако сме се гмурнели на това място идния ден, сме щели да намерим съкровището на Черната брада, същото, за което всички смятат, че е заровено на сушата.