— Ей сега идвам.
Останал сам, Матю се втренчи в бутилката и не отмести поглед, докато не овладя забилия нокти в плътта му порив да я разбие на парчета. Бък не му бе казал нищо, което той да не си бе казал сам. И далеч не толкова меко.
Той беше трето поколение търсач на съкровища с наследство от лош късмет, който го бе преследвал като чистокръвна хрътка през целия му живот. Бе преживявал от уменията си и от малкото случайно промъкнал се добър късмет. Нямаше друг близък човек освен Бък, нито друго имущество освен онова, което можеше да вдигне на гърба си.
Беше скитник — нито повече, нито по-малко. Дори да намереше скритото десет метра по-долу съкровище, това щеше да направи скитничеството му по-приятно, но нямаше да му сложи край.
Бък беше прав. Матю Ласитър, без постоянен адрес и с по-малко от четиристотин долара, пъхнати в една кутия от пури, нямаше право да мисли за Тейт Бомон.
В главата на Тейт се въртяха други мисли. С объркване бе открила, че от няколко дни единственото време, което прекарва насаме с Матю, са часовете под водата. А тук разговорите и физическият контакт бяха твърде ограничени.
Щеше да сложи край на това, обеща си Тейт, докато пресяваше изсмуканото от помпата. И щеше да го направи днес. В края на краищата нали навършваше двайсет години.
Внимателно се ровеше из пироните, шиповете и раковините, наострила очи за ценните неща, които се сипеха от тръбата. Дребни корабни принадлежности, един секстант, малка пиринчена кутийка с капаче на панти, сребърна монета, врасла в буца корал. Дървено разпятие, октант и една прекрасна порцеланова чашка, счупена на две съвършено еднакви половинки.
Всичко това тя събра в кофата, без да обръща внимание на отломките, които се сипеха по гърба й, нито на дребните порязвания по ръката си.
Някакъв златен проблясък се стрелна край нея. Сърцето й подскочи, докато очите й шареха из мътния облак, търсейки издайническото сияние. Най-после пак забеляза кратък слаб проблясък, втурна се напред и зарови ръце в пясъка, подплашвайки скатовете, които изхвърчаха възмутено от пясъчните си убежища.
В главата й се редяха ярки картини на съкровища, дублони, бижута с огромна стойност и стар произход. Но когато ръката й се затвори върху малкото златно изделие, очите й се премрежиха от сълзи.
Не беше монета или отдавна заровено под вълните бижу. Не беше безценен артефакт, но въпреки това беше безценно. Тя вдигна златния медальон с единична перла.
Когато се обърна назад, видя, че Матю е насочил смукача настрани и я наблюдава. После изписа с пръст във водата три букви. Ч Р Д. Честит рожден ден. С клокочещ в гърлото й смях, тя заплува към него. Без да се смущава от кислородните бутилки и другите принадлежности, хвана ръката му и я притисна към бузата си.
Той я остави там за секунда, после категорично й махна да се връща към работата си.
Смукачът отново се заби в пясъка. Пренебрегвайки струята, която се сипеше от тръбата, Тейт нави медальона около китката си и внимателно направи клуп, така че да не падне. После се върна към работата си, а любовта пърхаше като пеперуда в сърцето й.
Матю съсредоточи вниманието си върху близкия към сушата край на купчината баласт. Търпеливо врязваше тръбата в пясъка, чертаейки все по-широки кръгове с полегнали стени. Трийсет сантиметра надолу, после шейсет, докато Тейт усърдно пробираше засмуканото от тръбата. Пасаж от риби-спусък се стрелна досами тях. Матю вдигна очи и видя през мътния облак ухилената усмивка на баракудата.
Подчинявайки се на внезапен импулс, той се премести. Никога не се бе смятал за суеверен. Като човек на морето той следваше знаците и живееше според познанията си. Зъбатата риба ден след ден висеше кажи-речи на същото място. Нямаше да загуби нищо, ако използваше талисмана им като жалон.
Тейт вдигна любопитно очи и го видя как изоставя вече започнатата дупка и изтегля смукача с два метра на север. После мислите й лениво се насочиха към калейдоскопа от рибки, които се вихреха сред мътната вода, отправили се на лов за морските червеи, които тръбата бе разпръснала по дъното.
Нещо изтрака по бутилките й и тя добросъвестно поднови досадната си работа. Първият златен проблясък едва не й убягна. Тя се взря в пясъчното легло през размътената вода. Ярките проблясъци бяха пръснати като току-що разпукнали се цветя. Зашеметена, тя посегна надолу и изрови един дублон. Отдавна умрелият испански крал зяпна насреща й.
Монетата падна от безчувствените й пръсти. Обладана от внезапна треска, тя се хвърли да събира останалите — пъхаше ги под ръкавите на водолазния си костюм, тикаше ги без ред в кесията на кръста си, без да обръща внимание на твърдите предмети, които извираха с плътната струя пясък от наконечника на тръбата. Конгломератът се сипеше като дъжд, но тя бе забравила за него, носът й бе забит в пясъка, а очите й шареха по морското дъно.