— Никъде няма да ходи.
— Хайде стига, деца. — Марла потупа Тейт по ръката. — Дръжте се прилично.
— Тя започна — заяви Матю. Не бе в състояние да изтрие ухилената усмивка от лицето си. От години не се бе чувствал така свободен, така неразумен. — Хайде, страхливке. Покажи се и си вземи лекарството.
— Как ли пък не — изсмя се пренебрежително и самодоволно Тейт. — Губиш, Ласитър. Не би го направил, докато мама е помежду ни.
Той присви очи и погледна смръщено кофата. Когато отново вдигна глава, Тейт пърхаше с мигли срещу него.
— Съжалявам, Марла — каза той и лисна кофата.
Женски писъци проглушиха ушите му, докато тичаше към парапета за нови амуниции.
Беше мръсна битка, пълна със засади и репресивни мерки. А тъй като Марла се хвърли във войната с неочакван ентусиазъм, Матю се оказа превъзхождан, както по въоръжение, така и тактически.
Той постъпи по мъжки. Хвърли се зад борда.
— Добър мерник имаш, мамо — успя да изрече Тейт преди да се срине, останала без сили, с гръб към парапета.
— Е. — Марла пооправи с ръце разрошената си коса. — Направих необходимото. — Бе загубила шапката си по време на бойните действия, а блузата и панталонките й бяха подгизнали и висяха безформено. Въпреки това тя бе самото изтънчено южняшко гостоприемство, когато надникна над парапета към Матю, който я следеше подозрително от водата.
— Предаваш ли се, янки?
— Да, госпожо. Направо ми разказахте играта.
— В такъв случай заповядай на борда, миличък. Тъкмо се канех да приготвя вкусни скариди в палачинково тесто, когато ме прекъснахте.
Той заплува към стълбата, хвърляйки предпазлив поглед към Тейт.
— Примирие?
— Примирие — съгласи се тя и му подаде ръка. Когато той я пое, Тейт присви очи. — Хич не си го и помисляй, Ласитър.
Беше си го помислил. Идеята да я преметне във водата имаше своите достойнства. Но нямаше да бъде толкова забавно, при положение че тя бе предугадила намерението му. Отмъщението можеше да почака. Той се прехвърли с лекота на палубата и отмахна мократа коса от очите си.
— Поне се разхладихме.
— Не можех да си представя, че ще изсипеш кофата върху майка ми.
Той се ухили и седна върху един от спасителните пояси.
— Понякога се налага и невинните да пострадат. Тя е страхотна, да знаеш. Късметлийка си.
— Аха. — Тейт се настани до него и изпъна крака. Не помнеше някога да е била толкова доволна. — Никога не си споменавал за твоята майка.
— Не я помня добре. Махна се, когато бях още дете.
— Махна се?
— Загуби интерес — каза той, вдигайки рамене. — По онова време бяхме във Флорида и татко и Бък се занимаваха със строеж и ремонт на лодки, но не им вървеше особено. Помня, че се караха много. Един ден тя ме изпрати при съседите. Каза, че имала да свърши някои неща в центъра и не искала да й се пречкам в краката. Така и не се върна.
— Ужасно. Съжалявам.
— Оправихме се и без нея. — След толкова много години болката беше отминала, с изключение на редките спазми, които го сполетяваха най-неочаквано. — След като татко умря, намерих документите за развод и едно писмо с дата няколко години след като си беше заминала. Не е поискала настойничество или права на посещение. Искала е просто свободата си. И я е получила.
— Не си я виждал? — За Тейт бе необяснимо как една майка, която и да е майка, може с лека ръка да изостави собственото си дете, детето, което е носила, прегръщала и което е расло пред очите й. — Нито веднъж оттогава?
— Нито веднъж. Тя си имаше своя живот, ние си имахме нашия. Не се задържахме дълго на едно място. Нагоре по крайбрежието, Калифорния, островите. Справяхме се добре. Повече от добре понякога. Наеха ни за подводни разкопки край Мейн и баща ми се хвана с Вандайк.
— Кой е той?
— Сайлъс Вандайк. Човекът, който го уби.
— Но… — Тя изпъна гръб, лицето й пребледня и се напрегна. — Ако знаеш кой…
— Знам — тихо каза Матю. — Бяха съдружници за около година. Е, може би не точно съдружници, защото баща ми работеше за него. Вандайк се захванал с гмуркането като хоби, но с течение на времето се бе запалил по търсенето на потънали съкровища, поне така предполагам. Той е от ония магнати, които си мислят, че могат да купят всичко, което поискат. Така гледаше и на съкровищата. Като на нещо, което можеш да купиш. Търсеше едно колие. Амулет. Смяташе, че го е проследил до един кораб, потънал при Големия бариерен риф. Не беше кой знае какъв гмуркач, но имаше много пари, страшно много пари.
— И е наел баща ти?
— По онова време Ласитърови още имаха добра репутация. Баща ми беше най-добрият, а Вандайк искаше най-доброто. Баща ми го обучи, показа му всичко и сам се запали по легендата. „Проклятието на Анжелик“.