— Днес ни беше първото гмуркане. Отплавахме от Северна Каролина веднага щом свърши пролетният семестър на Тейт.
Колежанка. Матю надигна рязко чашата си със студен чай. Боже господи! Съзнателно отклони поглед от краката й и се съсредоточи върху обяда си. Облозите определено се отлагаха. Той беше почти на двайсет и пет и не искаше да си има работа със сополиви колежанки.
— Смятаме да прекараме лятото тук — продължи Рей. — А може да останем и повечко. Миналата зима се гмуркахме една седмица край бреговете на Мексико. Има няколко запазени кораба там, но са обрани кажи-речи до шушка. Все пак успяхме да извадим едно-две неща. Хубава керамика, няколко глинени лули.
— И онези сладки шишенца за парфюм — обади се Марла.
— Значи отдавна се занимавате с това? — попита Бък.
— Десет години. — Очите на Рей светнаха. — Петнайсет, откакто се спуснах за пръв път. — Той се наведе напред заговорнически. — Един приятел ме нави да тръгна на уроци по гмуркане с леководолазен апарат. След като си получих разрешителното, отидох с него на Диамантените плитчини. Захапах въдицата още с първото спускане.
— Сега прекарва всяка свободна минута в гмуркане, в планове за гмуркане или в разговори за последното си гмуркане. — Марла се разсмя сърдечно и очите й, наситено зелени като на Тейт, блеснаха. — Така че аз се научих да управлявам яхта.
— Аз пък търся съкровища повече от четирийсет години. — Бък загреба последните парчета от картофената си салата. Не беше се хранил толкова добре от месец и повече. — В кръвта ми е. Баща ми беше същият. Преобърнали сме цялото крайбрежие на Флорида преди ония скръндзи от правителството да провалят улова. Аз, баща ми и брат ми — Ласитърови.
— Ами да, разбира се. — Рей се плесна по коляното. — Чел съм за вас. Баща ви е Големия Мат Ласитър. Открил е „Ел Диаболо“ край Раковидния риф през шейсет и четвърта.
— Шейсет и трета — поправи го с широка усмивка Бък. — Открил и него, и съкровището в търбуха му. Злато, скъпоценности, сребърни кюлчета — все неща, за които човек може само да мечтае. Лично съм държал в ръката си златната верижка с драконова фигурка на нея. Истински златен дракон, мама му стара — каза той, после млъкна и се изчерви. — Простете, госпожо.
— Няма нищо. — Очарована от разказа му, Марла набута в ръцете му още един сандвич. — Какво представляваше?
— Бедно ви е въображението. — Забравил притеснението си, Бък захапа шунката. — Имаше рубини вместо очи и изумруди по опашката. — И завърши с горчивина: — Струваше цяло състояние.
Уловен от магията, Рей отвори широко очи.
— Виждал съм го на снимка. Драконът от „Ел Диаболо“. И вие сте го извадили! Невероятно.
— Държавните служби ни притиснаха — продължи Бък. — С години се влачихме по съдилищата. Твърдяха, че трите мили ограничителна зона започвали от края на рифа, а не от брега. Изсмукаха ни кръвчицата преди да се свърши. В крайна сметка те спечелиха, а ние загубихме. Проклети пирати — каза той и довърши бирата си.
— Сигурно е било ужасно — промърмори Марла. — Да направиш такова нещо, да откриеш такова нещо и накрая да ти го вземат.
— Разбиха сърцето на стария. Така и не се гмурна повече. — Бък вдигна рамене. — Е, има и други потънали кораби. Други съкровища. — Стрелна преценяващо мъжа насреща си и реши да рискува. — Като „Санта Маргерит“ и „Изабела“
— Да, те са тук. — Рей спокойно издържа погледа му. — Сигурен съм в това.
— Може и така да е. — Матю вдигна сабята и я завъртя в ръцете си. — А може отливът да ги е завлякъл навътре в морето. Никъде не се споменава за оцелели. Само за два кораба, които се разбили в рифа.
Рей вдигна пръст.
— Да, но свидетели на корабокрушението твърдят, че са видели „Изабела“ и „Санта Маргерит“ да потъват. Оцелели от другите кораби са видели вълните да се надигат и да пробиват корпусите.
Матю вдигна очи към Рей и кимна.
— Може би.
— Матю си е циник по природа — отбеляза Бък. — Пази ме да не хвърча в облаците. Нека ти кажа нещо, Рей. — Той се наведе напред, бледосините му очи блестяха. — Направих си собствено проучване. Пет години с прекъсвания. Преди три години с момчето стояхме тук повече от шест месеца и прекарахме през ситен гребен района, най-вече двете мили между Сейнт Кристофър и Нейвис, и водите около полуострова. Намерихме това-онова, но тия два кораба не ги намерихме. Аз обаче знам, че са тук.
— Е. — Рей подръпна долната си устна, жест, който, както Тейт добре знаеше, бе знак, че обмисля нещо. — Аз мисля, че не сте търсили където трябва. С което не искам да кажа, че съм по-добре осведомен. Корабите са потеглили от Нейвис, но от онова, което успях да сглобя, излиза, че двата изгубили се и потрошени от урагана кораби са успели да се придвижат още на север и са се разбили точно след като са подминали носа на Сейнт Кристофър.