Пред погледа ми падна пурпурна пелена. Стрелнах се към мъжа и вкопчих пръсти в рамото му. Усетих как изохка, когато размачках мускули и сухожилия. Още преди да го извъртя докрай с лице към мен, го бях разпознал по кафявия елек и прическата тип паница.
Динко. Без съмнение, порядъчно наквасен.
Ушите ми продължаваха да улавят хълцанията и хлипането на Малвина, но звуците бяха странно далечни, като да идваха през течаща вода. В този миг не съществуваше нищо друго извън мен и насилника. Единственото, което исках, е да го убия.
Изправих го и забих чело в носа му. Чу се хрущене. Очите му затанцуваха в различни посоки, загубили синхрон. Рукналите от тях сълзи се смесиха с яркочервената кръв и белезникавите повлякла на сополи и лиги. Отблъснах го от себе си.
Върхът на кожения ми ботуш, подсилен с метална пластина, се вряза в чатала му. Динко падна на пода, а от устата му блъвна вонящ фонтан. Клекнах, стиснах кичур сплъстена коса и заблъсках главата му в повръщаното.
— Сега… искаш ли… да си… изядеш… ташаците… а… копеленце…
Усетих нечия ръка да пада върху рамото ми и едва се сдържах да не я строша.
— Стига! — Тихият глас на Малвина някак си успя да проникне през тъпите звуци от удрящата се в бълвоча глава. — Стига, док!
Пурпурната пелена започна да се отдръпва от очите ми.
Глава V
Въпроси без отговори
1
— Имам нужда от силно питие — рекох, когато най-накрая се тръснах върху канапето в дневната. — Нищо не обостря така жаждата, както преместването на изпаднали в безпомощно състояние човешки тела.
Извих очи към блиндирания панорамен прозорец зад гърба ми. Макар да бе още ранно утро, през него вече започваше да струи обилна светлина. Разкриваше се превъзходна гледка — обвитите във вечна зеленина хълмове на предпланината и накацалите по тях имения.
Баровски квартал, както с нотка на завист в гласа бе отбелязал шофьорът на пневмотаксито, докарал ме насам.
Вратът ми изпука, щом върнах поглед обратно в стаята. Плъзнах го по камината отсреща, извития като дъга бар с каменен плот, до който се беше изправила Малвина, любимия фотьойл на Григо, скърцащата табуретка край него, на която опъваше краката си, докато смучеше коктейли…
Почти нямаше промени в обстановката и не бих се учудил, ако не знаех колко много години са минали, откакто за последно съм надигал чаши тук.
Домакинята със сигурност бе предупредила охраната, че очаква посетител във вилата, защото белите елеци от караулката при входа мълчаливо ме бяха пропуснали навътре, без да ме проверяват, като обаче не забравиха да ме измерят с корави погледи. Ухилих им се в отговор и си отбелязах наум, че трябва да направя нещо по въпроса за сигурността на Малвина. Смъртта на Григо, видя се, бързо беше превърнала дъщеря му в уязвима мишена, а тези голобради момчета, вероятно невлизали в истински бой, при сблъсък с по-опитен противник, например аз, нямаха шанс.
Така или иначе не ме познаха.
Към черния спортен панталон бях добавил намачкано сако в същия цвят, спускащо се достатъчно свободно край тялото, за да не личат презраменните кобури под него. В единия кротко почиваше автоматичен пистолет с конвенционални муниции, а в другия — игломет висок клас. В страничните джобове имах резервни пълнители със съответните боеприпаси.
Рискът да се появя невъоръжен на погребението на Григо бе пренебрежимо малък — както споменах, едва ли някой щеше да се осмели да атакува траурна церемония. Оттам насетне обаче нямах намерение да съм лесна мишена и не мислех вече да се разделям с най-съществената част от съдържанието на пътното ми куфарче.
Елекът и маската бяха останали да правят компания на напоения като сюнгер Кара Танас в спалнята на хотелската ми стая. Преди да го метна дотам с пневмотакси, бях разчистил и фоайето, където пребих Динко. Надявах се, че към момента въпросният, увит в омазаните с кръв и повръщано черги, все още обитава кабинката на мъжката тоалетна, в която го наврях сгънат като ембрион.
— Ако щеш, вярвай — подсмихна се Малвина, докато смесваше съдържанието на различни бутилки в шейкъра, — но точно преди да навърша пълнолетие, татко ми разкри тайната на рецептата за любимия си коктейл.
— „Пиратка“! Не-е-е, ревнувам! — комично сбърчих вежди, ала под прикритието на гримасата си внимателно успях да я огледам.