На дневната светлина ми се видя още по-крехка. Все пак си личеше, че се е съвзела и е използвала двата часа, през които се занимавах с разнасяне на тела насам-натам, за да се освежи, да положи дискретен грим върху лицето си и да смени официалната рокля с друга, съвсем обикновена на вид, в бледозелен цвят.
— Погълнал съм тонове синт-као върху това канапе, преди баща ти да благоволи да ми каже съставките на „Пиратка“. А и винаги е заявявал, че направата на коктейли не е работа за момичета, ама-ха!
— Аз не съм обикновено момиче — стрелна ме тя с нова, по-дяволита усмивка. — Аз съм негова дъщеря.
Реших, че е дошъл моментът да подхвана сериозния разговор.
— Да, за добро или за лошо, ти си негова дъщеря, Малвина, и когато основният клон на Кукерите в Общността, тук, в Паралел, изпитва сътресения, това те поставя в една, хм, деликатна ситуация.
Блясъкът в очите и помръкна. Прехвърли съдържанието на шейкъра в две високи чаши и се приближи с едната към мен.
— Заповядай — думата прободе ушите ми като кристалче скреж.
— Виж — рекох след отпиването на продължителна глътка от спиртната смес. — Не исках да ставаш свидетел на онова във фоайето… Изпуснах си нервите…
Малвина избегна погледа ми, после се завъртя към камината, така че почти ми обърна гръб.
— Динко си го заслужи — бавно изрече с неутрален студен глас. — Макар че и аз може да съм му дала някакъв повод. Често се виждахме покрай посещенията на един от капитаните на баща ми — Лукан, в чието обкръжение беше. Флиртувахме. Нищо сериозно — погледи, размяна на шеги, лигави фрази. Е, мисля, че изпитвах леко привличане, харесваше ми с тоя негов белег… Каква глупачка съм била… Пресрещна ме там и ми се нахвърли, вонящ на пот и спирт…
Изправих се, оставяйки чашата си на масичката при канапето. Приближих се към нея и нежно положих длани на раменете ѝ. Усетих, че трепери под тях.
— Нямаш вина, Малвина. Видяла си истинското му лице, преди да успее да те оплете докрай в мрежите си. Важното е, че не успя да те нарани.
Подозирах, че всичко покрай този флирт е било част от някакъв по-голям план, макар все още да не можех да го схвана. Със сигурност обаче поддалият се на животинския си нагон пиян кукер бе успял да прецака нещата. Подозирах още, че някой никак, ама никак няма да е доволен от този факт.
Например Лукан. Лукан Лукавия.
2
Инстинктивно не се харесахме още от деня, в който надянахме белите елеци. Всъщност никой новопостъпил в Кукерското братство тогава не ме хареса.
Аз бях Галеникът на съдбата, Талисманът на Григо, момчето, което освен задължителните тренировки по време на ежемесечните лагер-школи минаваше и специален курс на обучение при личния телохранител на главатаря — мистър Ренето.
Двете звънчета, пропели на кожения ми колан, получен заедно с елека, и удостоверяващи за извършените от ръката ми убийства, сякаш очертаваха една невидима бариера между мен и останалите младежи. Сега си мисля, че са били основната причина да не намеря приятел сред тях през годините, прекарани в Полис Паралел.
Двете звънчета обаче бяха и отговорност, задължаваща ме да се потя три пъти повече от всички млади братя седем дни в седмицата.
Но да се върнем на Лукан.
Сигурен съм, че именно двете звънчета накараха седемнадесетгодишния младеж със смешна къдрава рижа коса и очи, изпъкнали навън досущ като жабешки, да ме намрази в мига щом ме зърна. Макар че хора като него така или иначе щяха да си намерят каквото и да е основание за омразата си. Тези хора просто са родени да пръскат злоба, а завистта спрямо успехите на другите е основното им жизнено гориво. Аз, от своя страна, отвърнах с презрение, типично за възгордял се юноша, сметнал, че в обсега му е попаднал недостоен индивид…
3
— Страх ме е — изхлипа Малвина, след като я настаних във фотьойла и почти насила излях половината от съдържанието на коктейлната чаша в гърлото и. — През последните три години свикнах да се чувствам специална… обгрижена и в пълна безопасност. Когато дойдох при него, знаех, че ръцете му са изцапани с кръв, но никога не съм го съдила. Животът в Общността е суров — трябва да си хищник, за да не бъдеш изяден. А дори хищниците, както се убедих, изпитват привързаност и любов. Знаеш ли, че под външната му бруталност, открих и жизнерадостен хлапак, който често гледа света с учудени очи.
Кимнах в мълчаливо съгласие. Григо наистина оказваше такъв ефект върху хората около себе си.
— Страх ме е, док — повтори момичето.
Усмихнах се тъжно.
— Сега трябва да вляза в ролята на чичкото с мъдрите фрази, който убедено заявява, че само глупаците не изпитват страх, нали?