Може би и алкохолът бе започнал да действа, но при думите ми момичето прихна.
— Ха-ха, чичко си, но съвсем не за изхвърляне.
Прихнах и аз.
— Ще приема, че не съм чул последното.
После отново станах сериозен.
— Има някаква причина Григо да ме призове в Паралел, след като повече от двадесет години беше изгубил връзка с мен. Представяш ли си, дори ме помоли. Смятам, че може би ти е разказал. От думите ти разбирам, че сте били доста близки.
Малвина ме прониза с онези сини очи и за миг си помислих, че стоя срещу баща ѝ, както хиляди пъти се е случвало в тази дневна.
— Знам… и не знам — промълви.
И продължи да говори, а въпросите останаха без отговор.
4
Григо разбрал за неприятностите, стоварили се върху главата ми, малко след като се бях свързал с клона на Кукерите в Кръстовище, за да закупя оръжие. Знаел как действат вампирите и не се съмнявал, че за жена ми вече е късно, ала направил каквото било по силите му да спаси поне мен. Организацията от години имала сключено примирие с тях и явно това бе натежало в моя полза. Сигурен съм, че ако не беше убедил Сенчестия им водач Калигулас Нергал да ме остави жив, щях да свърша изсмукан в някоя кланица, вероятно дори костите ми щяха да бъдат смлени за трупно брашно.
Няма човек, няма проблем, нали така беше казал някакъв сатрап от древността.
Появата на втория Зъб на Архивампира и основоположник на расата Белиал, предполагаемия могъщ артефакт, който задвижил поредицата от кървави събития, обаче не давала мира на Григо.
В прекалено удобен момент се случила.
Вампирските кланове тъкмо отбелязвали Началото на поредната Кървава декада, предстояло им избиране на нов Сенчест водач, чиято власт, след като изборът стане факт и въпреки лишената от помпозност титла, е практически неограничена през следващото десетилетие. Две кандидатури се спрягали — досегашният Сенчест, Калигулас Нергал от Паралел, и старият ми познайник от Кръстовище — Гай Гришнак.
Както вече знам, първият, с всички правомощия, давани му от заемания пост, обявил, че укриването на артефакта е достатъчно тежко престъпление, за да издаде смъртна присъда на опонента си, и по този начин практически бетонирал избора си за още десет години.
А Григо никак, ама никак не вярвал в случайните съвпадения.
Наредил на трима от най-доверените си хора да следят кръволоците и скоро била засечена необичайна тяхна активност. Хрътките му прихванали среща на член от близкото обкръжение на Нергал с кукерски брат, гравитиращ около, дръжте се, Лукан.
Кукерът получил чанта, която впоследствие се оказала пълна със златни слитъци. За съжаление, при опита да го заловят, докато се качвал в пневмотакси, бил убит от снайперист, явно също наблюдавал срещата със задача да ликвидира куриера, ако нещо се обърка.
Малко след това здравословното състояние на Григо се влошило, наложило се да постъпи в болница, а тримата му довереници загинали един подир друг при странни стечения на обстоятелствата, наглед все нещастни случаи. Катастрофа, отравяне с газ…
— Мога ли да запаля? — попитах домакинята си, когато направи пауза, за да разкваси пресъхналата си уста.
Придърпах един пепелник след разрешението на Малвина, изпълних дробовете си с дим и се отдадох на трескави мисли.
За пореден път името на Лукан изникваше в хода на събития, пряко или косвено засягащи особата ми.
А аз, точно като Григо, никак, ама никак не вярвах в случайните съвпадения.
ГЛАВА VI
ТЪТНЕЖИ НА РАЗСЪМВАНЕ
1
Силен гръм се разнесе отвън, разпилявайки всичко в главата ми, а блиндираното стъкло зад мен зажужа като разлютено стършелово гнездо.
Секунда по-късно, под влияние на тренирани почти до инстинкти рефлекси, се намерих на пода, взрян тъпо в единия крак на канапето, вътрешно убеден, че няма буря, която да започне с такъв тътнеж. Пък било то и посред разгара на лятото, когато в планината обичайно се вихрят подобни стихии.
Креснах на Малвина да залегне. Плъзнах се на лакти покрай канапето и се приближих към прозореца. Внимателно се надигнах до стената, за да хвърля бърз поглед навън.
Мазен черен пушек се виеше над мястото, където допреди половин час бе имало караулка и портал, а един тип с лицева домино маска, застанал до спрял на около петдесет метра надолу по пътя пневмобил, небрежно се поклащаше с гранатомет на рамо.
Различих поне три трупа, облечени в елеци, доскоро бели на цвят, сред отломките от караулката, преди отново да се приведа към пода. И да имаше някой оцелял младок, не направи опит да отвърне със стрелба. Толкова по въпроса за сигурността.