В резултат жителите им — хора и нехора — са все така заети с взаимното си унищожение, но агресията им през вековете постепенно се е канализирала вътре в Полисите, сиреч от глобална към момента се е трансформирала в локална.
Всеки Полис е сам за себе си, макар че бандитските групировки, организирани първоначално на расов принцип — вампири, върколаци, хора и пр., излизат извън пределите на административните автономии.
Ръководните органи — Полисните Съвети и служителите на реда, Стражата, които са под пряко тяхно подчинение — се явяват основните балансьори, грижещи се за статуквото.
Животът в Полисите по принцип не струва пукната пара, но погледнато философски, именно завишената смъртност е естественият механизъм, осигуряващ преживяването на оцелелите с постепенно изчерпващите се природни ресурси.
И все пак има места — здравни заведения, религиозни храмове и т.н. — които притежават статут на Убежища — животът на намиращите се в тях същества е неприкосновен. Всеки, дръзнал да оскверни Убежище, като причини смърт в него, бива безмилостно погван и от властите, и от бандитските шайки, за да свърши на свой ред като жертвата си.
Преди месец и половина бях отказал да умъртвя Дориан — брата на Тания, постъпил по спешност в клиниката ми в Кръстовище — Убежище, в смисъла, който уточних преди малко. Отказът задвижи събитията с отвличането на съпругата ми Шели от вампирите, които желаеха смъртта на върколака, но пък ми спечели симпатиите на неговия клан и главатаря му — Рутгер. В резултат получих въпросния стоманен жетон, който можеше да ми осигури пропуск във всяко леговище на вълчите кланове по цялата територия на Многополисната Общност.
С Тания нещата стояха малко по-различно. Усещах, че освен взаимната симпатия, която изпитваме, момичето може би се е поддало и на по-дълбоки чувства към мен, но все още не бях готов да им отвърна.
Не и толкова скоро след смъртта на Шели.
4
— Здравейте, Главатарю Волфганг! — поклоних се леко на домакина, допирайки разперена десница към сърцето си. — Поехте голям риск, като ни приютихте, за което съм ви безкрайно благодарен. Моля да извините спътничката ми, че не се отзова на поканата ви. Твърде много неща се струпаха върху главата и напоследък и остана в къщата за гости, за да си поеме дъх.
Волфганг сякаш пропусна думите ми покрай ушите си.
— Вино или нещо по-твърдо? — попита, докато ме настаняваше край овална дървена маса с резбована върху плота и вълча глава. Във вдлъбнатините, съответстващи на отворите за очите, ушите, ноздрите и устната кухина, бяха разположени бутилки и чаши.
— Не бих отказал чаша вино — отвърнах.
Уискито винаги е било любимото ми питие, но знаех какъв ценител на качествените вина е брат му Рутгер. Допуснах, че това може би се отнася и за Волфганг и не сгреших, защото видях доволни пламъчета да проблясват в очите му.
— Десетгодишно, собствена реколта — обясни върколакът, разливайки пестеливо тъмна като съсирена кръв напитка в две от чашите. — Климатът в Паралел е значително по-мек от този в Кръстовище и лозарските ни масиви се отблагодаряват подобаващо.
Разклатих чашата, както бях виждал да правят познавачите, поднесох я към носа си, след което отпих и премляснах. Виното беше приятно тръпчиво, усетих стаената в него сила. Точно от такова питие имах нужда, за да ми помогне да се отпусна след последните напрегнати часове.
— Не съм експерт — признах си чистосърдечно, — но сякаш слънцето е уловено в тази чаша. Допада ми.
— И така би трябвало, доктор Кимерия — засмя се Волфганг, — не можеш да сбъркаш в преценката си, ако винаги изискваш най-доброто.
Известно време мълчаливо отпивахме от чашите със съзнанието, че скоро трябва да загърбим тази привидна безметежност, за да изречем сериозните слова. Оставих инициативата в ръцете на домакина ми и след още няколко глътки той я пое.
— Дамата с вас е дъщеря на наскоро починалия кукерски главатар Григо, нали?
Кимнах в знак на съгласие.
— Достоен човек — продължи Волфганг. Въртеше чашата в ръката си с отнесен поглед. — Не крия, че през годините сме имали доста, хм, търкания, стигало се е и до насилие и жертви, но това не ни пречеше да изпитваме взаимно уважение един към друг. Беше мъж, на чиято дума може да се разчита…
Усетих, че трябва да кажа нещо във внезапно увисналата тишина.
— Винаги ще му бъда задължен и този дълг се прехвърля към дъщеря му.
— Да, зная историята ви — на свой ред кимна той. — Нямах честта да Ви видя в действие, защото когато оглавих Клана тук, вече бяхте напуснали Кукерското братство.
— Бях просто поредният арогантен млад глупак.