Обърнах се към Кара Танас, който тъкмо хвърляше изсмукания фас и бъркаше под елека си. Напипах диктофончето в десния си джоб, извадих го и го пуснах на бетонното стъпало. Раздробих го с тока на ботуша си.
Отгоре изскърца врата. Леко извих глава и с периферията на очите си видях как Малвина хлътва в храма.
— Много усложни нещата, док — просъска Кара Танас отдолу.
Пистолетът му сочеше към корема ми. Един изстрел беше достатъчен, за да ми осигури дълга и доста мъчителна смърт. Все пак събрах сили да се ухиля, докато изричах:
— Върху стълбите на Храма съм, а стълбите са част от неприкосновено Убежище.
Два пневмобила излязоха на улицата. Под гумите им се вдигна прах.
Кара Танас се хвърли към мен. С няколко скока ме достигна и заби дръжката на пистолета в носа ми. Сълзи ослепиха очите ми, докато се търкалях надолу.
— Всъщност — гласът на кукера проникна през пелената от болка, — доста хора могат да потвърдят, че не беше на стълбите…
2
Отворих очи и изпитах усещане за deja-vu.
Разбира се, това не стана отведнъж — известно време опознавах наново кълбото от болка, наречено моя глава, докато събера къс по къс разпиления си разум. И все пак най-накрая успях да фокусирам мътен поглед, за да установя, че се намирам в неприветливо помещение, доста подобно на мазето, в което бе приключил трескавият цикъл от дни след отвличането на съпругата ми Шели.
Подът беше от отъпкана пръст, в цепнатините на каменните блокове на стените пълзяха лишеи с цвят на ръжда, а оскъдната светлина идваше от покрита с паяжини крушка. Дори ръцете ми бяха обездвижени по метод, сходен на оня, който бе използвал Гай Гришнак преди месец и половина — с ръждясали вериги и куки, забити в гредореда на тавана. Единствената отлика се състоеше в това, че похитителите не си бяха направили труда да ме съблекат по бельо. Дрехите и ботушите все така си бяха на мен, та поне не треперех от студ.
Сбърчих нос — заболя ме зверски, ала тежката гнилостна миризма, постоянно витаеща в такива места, не успя да проникне през задръстените му от кръвни съсиреци ходове.
Извън всякаква логика се замислих за съдбата на Гришнак — вампирския водач от Полис Кръстовище. След като тукашният сатрап-кръволок — Калигулас Нергал — ме измъкна от ноктите му, образно казано, за него повече нищо гласно не се чу. Под сурдинка, естествено, се мълвеше, че е претърпял романтична и изпепеляваща среща с лъчите на изгряващото слънце. Знаеше се и че дъщеря му Нерония, предала го, понеже бе поръчал убийството на любимия и — върколака Дориан — се е оттеглила заедно с последния в някаква вила сред Оазисите — облагородените територии от пустините, останали след последните войни.
Изведнъж ме обхвана тревога.
Тания! Какво е станало с Тания?
Тания беше сестра на злополучния любовник Дориан, покушението срещу когото беше задвижило цялата верига от кървави събития.
— Събуди ли се, докторе? — Гласът на Кара Танас долетя откъм гърба ми и ме извади от унеса на мислите.
Сигурно бе седял в някой от мрачните ъгли на мазето, подобно на паяк, дебнещ жертвата си, защото не бях чул да се отваря врата. Приближи се, улови брадичката ми с една ръка, а с другата придърпа шнура на прашната крушка, за да я навре в очите ми. Замижах, тръснах глава и понеже захватът му не бе стегнат, успях да я извъртя, за да изхрача нещо с големината на врабче.
— Колко ти платиха — изфъфлих.
При падането от стълбите явно бях разбил и устната си. Опипах бързо с език, но не открих празнини от липсващи зъби.
Кукерът се разхили, ала смехът му прозвуча пресилено.
— Не всичко е пари, приятелю, не всичко е пари! — отвърна, след като на свой ред се изхрачи. Отново ме улови за брадичката и изви главата ми към източника на дразнещата светлина. — Понякога услугата може да ти се отплати доста повече от каквато и да било сума полкредити. Клонът на Кукерите в Кръстовище винаги е бил хилав и незначителен. Получих уверение от доста влиятелни хора в Братството, веднага след смъртта на Главния, че тази несправедливост ще бъде поправена.
— Тания? — запитах.
Пръстите на Кара Танас болезнено се свиха около бузите ми. Усетих, че трепери от яд.
— Приятелката ти се оказа доста издръжлива… Измъкна се с нож, забит под ребрата, представяш ли си? Но аз съм виновен, не бях предвидил вълчица в схемата и не разполагах със сребърно оръжие.
Усмихнах се мислено. Двама от трима се бяха измъкнали. Поне за момента.
— Това обаче няма да я спаси! Нито нея, нито щерката на Григо! — продължи вбесеният кукер, сякаш прочел какво се върти в ума ми. — Ще преследвам кучката, ако трябва и до ада!