— Доктор Арчибалд Кимерия — насече думите по войнишки маниер.
— И Ачи става, момче — уморено въздъхнах. — Предполагам, знаеш истинското ми име.
Самият аз в един друг живот бях членувал в тази могъща бандитска организация и дори успях да се издигна до Талисман на Върховния главатар Григо в Полис Паралел. После години наред се заблуждавах, че миналото е затворена книга, но оживелите кървави призраци не бяха склонили да ме оставят на мира.
— Какво иска от мен Кара Танас — запитах.
Нямаше кой друг, освен главатаря на местния клон, да го е изпратил насам. С Кара Танас вече се бяхме запознали. Водачът на Кукерите в Полис Кръстовище ми бе осигурил оръжие по времето, когато се опитвах да спася съпругата си, отвлечена от вампирски клан.
— Проводи ме да ти предам последната воля на един наш брат…
3
Налях си ново питие, бутилката изтрака в ръба на чашата. Ръката ми продължи да трепери и след като я поднесох към устните си. „Еднозъбата кокошка“ се плъзна по хранопровода ми с мекотата на парче кадифе, но бързо разпали пожар в стомаха и това ми припомни защо с професор Костелиан обожавахме тази марка.
Да-а, професор Костелиан! Светило в хирургията, основател на Клиниката за митологични създания тук, в Кръстовище, но най-важното — мой ментор в медицинското изкуство и верен приятел, който ми бе помогнал да загърбя бандитското минало, преди седмица се беше преселил в отвъдното, а съдбата ми бе нанесла пореден болезнен удар месец и половина след смъртта на Шели.
В академичните среди под сурдинка се мълвеше как патологът, извършил аутопсията на тялото, с потрес установил, че черният дроб на Костелиан тежи… 8,5 килограма. Най-голямата ирония обаче беше, че този заклет ерген и бохем, страстен пушач и пияница, успя да навърти точно деветдесет години, преди масивният инфаркт да спре туптежа на несъмнено също толкова огромното му сърце.
Гледах правоъгълното пакетче, поставено между бутилката и преливащия пепелник на писалището.
„Последната воля на един наш брат“, беше казал пратеникът, когато ми го предаде.
Увито в груба кафеникава хартия, пристегнато с канап.
До момента не бях посмял да го отворя. От половин час крачех нервно между покритите с книжни лавици стени в кабинета си и обръщах чаша след чаша.
Пакетчето привличаше погледа ми, изпълвайки ме с тревога.
Подозирах… не, бях убеден, че скоро ще науча за смъртта на трети близък човек и не смятах да бъда трезвен, когато това се случи.
4
Установих със задоволство, че ръцете ми вече не треперят. Разкъсах хартията, повдигнах капака на картонената кутийка, показала се отдолу, и извадих сребристото апаратче, поставено вътре в нея.
Задържах го в отворената си длан, докато се ориентирам какво представлява.
Най-накрая, поемайки си дълбоко дъх, натиснах нужното бутонче и гласът на Григо изпълни кабинета…
5
Добре си спомнях свърталището на Кукерите в Полис Кръстовище от последното ми идване тук. Спретната сграда на три етажа, с непретенциозен надпис ХОТЕЛ, от червени пластмасови букви, окачени върху фасадата и, тесен тунел, водещ към вътрешен двор, вляво от него — витрината на ресторанта, в който се влизаше направо от улицата.
И лицето на Кара Танас, разположил се на масата в дъното, все така приличаше на изсъхнал орех.
Само сервитьорката, опряла гръб на барплота срещу входната врата, беше друга, но със същия изхабен и безличен вид като предишната.
— Сядай — рече ми бандитският главатар и плъзна пепелник към мен. — Виждам, че си готов за път.
Кимна към малкия сак, който бях оставил на пода до крака си, после вдигна чашата си с прозрачно питие и купчинка лед на дъното.
— Имаш време да глътнеш едно, преди пневмобилът да дойде да ни вземе.
— Благодаря, ще пропусна — изръмжах, отпращайки с ръка сервитьорката, плъзнала се като сянка към масата ни. — Може да не ти се вярва, но вчера успях да приема дозата си уиски за един месец напред.
Извадих пакета „Черен трол“ от джоба на ризата си, палнах цигара и зачаках.
6
Трите пневмобила глътнаха разстоянието до индустриалната зона на града за броени минути в рехавия сутрешен трафик. Аз и Кара Танас, както подобава на важни персони, пътувахме в средната, а антуражът ни от четирима братя — в колите пред и зад нас.
Заредиха се уродливи здания, повечето — личеше си от олющените фасади и изпочупените прозорци — отдавна изоставени. Парцелите пред тях бяха занемарени и обрасли с трънливи храсталаци, сред които се въргаляха ръждясали метални конструкции. Тук-таме над някой килнат комин се виеше дим.