Всичко около мен бе сиво и размито, а в главата ми жужеше весела лекота, все едно се бях надишал с райски газ.
И такова нещо ми се бе случвало в лекарската практика — вентилът на една от бутилките, свързана с маската на болния, бе започнал да изпуска. В резултат всички около операционната маса, включително и моя милост, по онова време асистент на водещия хирург, започнаха да се хилят без причина. Добре че се касаеше за рутинна операция, която не изискваше влагането на кой знае какви усилия, та пациентът оцеля…
— Пак за глупости ти мислиш, Ачи от Паралел!
Подскочих, сепнат както от силата на гласа, взривил на късчета заобикалящата ме тишина, така и от факта, че мигновено бях разпознал този глас. Най-вече заради потресаващия акцент, с който бяха изречени думите. Доколкото знаех, от въпросния човек бяха останали само няколко шепи прах в една урна, но ето че обгърналата ме сивота се раздели като завеса пред мен и господин Ренето се появи с цялата внушителност на сто и петдесет сантиметровото си тяло.
Беше точно такъв, какъвто го видях за първи път в един друг живот — коса, катранена на цвят, намазана с гел и внимателно пригладена, сякаш косъм по косъм, назад върху темето; очи, които лесно можеха да погълнат светлината, подобно на чифт черни дупки, но и също толкова лесно можеха да я изсипят обратно върху теб в редките моменти, щом се усмихнеше; широки дрехи, скриващи танца на мускулите под тях; дървени чехли.
— Не може да си жив — промълвих най-накрая.
— И не може, и може, мой приятелю — отвърна господин Ренето, после се приближи към мен, за да положи ръце върху раменете ми.
Усетих тежестта на допира му. Усетих и хлад, все едно дланите му бяха късове лед.
— Какво е това място? — успях да попитам.
— Правилният въпрос друг е, Ачи от Паралел — това място къде е. — След като наблегна на последните две думи, господин Ренето ми смигна и замълча.
Изчаках го да продължи, но учителят ми явно нямаше такова намерение. Прозрението ме връхлетя изведнъж.
— Аз, аз жив ли съм? — запитах.
Господин Ренето дълго се взира в мен с немигащи очи, преди да отговори:
— Твой разум решава! За да живееш, трябва умреш.
След това фигурата му се стопи в сивотата.
И нахлуха гласове.
3
— Мамка му, момче, мисля, че го уби! — изстреля като в скоропоговорка Кара Танас, а притеснението сякаш накъдряше думите в устата му. — Не опипвам пулс!
— Е, и? — презрително изсъска Динко. — Един боклук по-малко. Даже ме е яд, че толкова лесно се отърва. Кекав излезе ужким коравият Ангел Китанов…
— Келеш, знаеш, че заповедите бяха съвсем други!
— Не ми дръж такъв тон, да не подпукам и теб.
— Какво става тук? — намеси се трети глас, който не ми се стори познат.
— Става това, че палето ти утрепа доктора!
— Казах ти да не ми държиш такъв тон!
— Млъкнете и двамата! Добре, хайде отначало, мъртъв ли е наистина?
Сивотата започна да се разсейва. Под краката ми бликна светлина, едновременно с усещането за стремително пропадане. Миг по-късно се озовах обратно в мазето, но по някакъв начин хем лежах на пода, хем се гледах отгоре, сякаш стоях до мъжете, изправени над мен.
Разбрах кой е третият. Лукан. Нямаше как да объркам лигавата му противност на влечуго. Направи ми впечатление, че зениците на жабешките му очи са неестествено широки и този факт ме наведе на мисълта, че е взел някакъв наркотик.
— Така мисля — отвърна Кара Танас. — Свалихме го от веригите, когато започна да храчи кръв, а сега не долавям пулс.
Лукан вяло подсмръкна и се обърна към най-младия член на триото.
— Никога ли не можеш да свършиш нещо без проклети импровизации?
Динко направи опит да се усмихне, но шамарът на дебелака го изненада неприятно. Беше тежък удар с гърба на десницата, а масивният златен пръстен, проблясващ на средния пръст на Лукан, закачи ъгълчето на устата му и я разкъса. Динко пусна кървава храчка на пода, злобен блясък подпали очите му, даже сви ръцете си в юмруци, но немигащият поглед на господаря му като че го охлади.
— За втори път в рамките на два дни се дъниш здраво! Трети път няма да има!
След тези думи Лукан с пъшкане клекна и се зае да огледа тялото ми. Усетих влажния допир на пръстите му върху шията си.
Започнах да се досещам къде е било сивото място, на което се срещнах и разговарях с учителя си.
Всичко се случваше в ума ми, след като зверският бой явно ме бе докарал до състояние подобно на клинична смърт. Образно казано, животът ми се държеше на тънък конец, а моя милост се луташе на границата между него и владенията на старата Дама с острата коса. Дори за миг не ми хрумна мисълта, че вече съм преминал Оттатък, макар да нямах логично обяснение за факта защо духът ми сякаш се е отделил от телесната конструкция. Просто по някакъв ирационален начин знаех, че ще разбера, ако наистина съм умрял.