Знаех и друго — шансовете да оцелея бяха минимални. Дори в най-оптимистичния вариант травмите ми включваха към половин дузина счупени ребра двустранно, кръвохракът почти сигурно означаваше, че някои от раздробените костни фрагменти са засегнали белия дроб, подозирах, че може да имам разкъсвания на органи и в коремната кухина…
Но надеждата винаги трябва да си отива последна, нали така.
В същия миг ме осени прозрение какво трябва да направя.
Умри, за да живееш!, нещо от сорта бе наредило собственото ми подсъзнание, макар и с гласа на господин Ренето.
Именно господин Ренето ме бе обучавал на техники за контролиране на сърдечната дейност и дихателната честота, така че да ги сведа до пределния минимум, който може да се регистрира единствено чрез специализирана апаратура.
След припадането тренираният ми организъм просто беше превключил на такъв щадящ режим и сега оставаше само да се опитам да задържа контрола над него. Надявах се, че ще успея да заблудя Лукан. Съществуваше, макар и минимална, вероятност след като приключи с огледа, дебелакът да нареди да доведат някое медицинско лице, за да потвърди окончателно подозренията, че съм хвърлил топа. Приемлив риск, който трябваше да поема.
В плана ми се откриваше и друга пукнатина. Решаха ли да се презастраховат, кукерите щяха да ми пуснат контролен изстрел.
По този въпрос, уви, също нищо не можех да сторя.
И все пак — от опит глава не боли… поне докато не я прострелят. Трябваше да ги накарам да помислят, че съм мъртъв, за да живея.
Представих си онази всепоглъщаща сивота, от която преди малко бях изплувал, и се устремих натам.
4
Да отвориш очи, за да установиш, че подпухналото лице на мъртвец е навряно в твоето, не е най-приятното изживяване. Но явно трябваше да преглътна този дискомфорт, понеже в крайна сметка планът ми бе успял.
Все още бях жив.
Същото обаче не можеше да се твърди за Кара Танас, в чиито налети с кръв склери се взирах в момента. Или казано по-простичко — взирах се в ония части от обвивките на очите му, които нормално имат седефенобял цвят, но при него бяха покрити с мрежа от червени нишки и петънца.
Разпознах типичната картина на спуканите капиляри, сигурен белег, че някой му беше помогнал да умре, като рязко е прекъснал достъпа на въздух до дихателните му пътища. Разбирайте — беше го удушил. В потвърждение на това говореше и покафенелият, на места покрит с бял налеп език, подал се навън от единия ъгъл на устата му.
Не знаех със сигурност кой е удушвачът — когато бях повел съзнанието си обратно към сивотата, с цел да симулирам собствената си смърт, бях изгубил връзка с мъжете в мазето — но можех да предположа. Списъкът със заподозрени се свеждаше до двама души — Динко и Лукан. Не ми се искаше да мисля, че са го направили едновременно, ала не биваше да изключвам и такъв вариант.
Тези разсъждения бързо бяха изтикани на заден план, когато ме връхлетя болката — ужасяваща и помитаща, като че излизаща от всяка клетка на осакатеното ми тяло.
Дори при най-повърхностно вдишване и издишване имах усещането, че нажежени клещи се забиват в гръдния ми кош и късат парчета месо. Дишах, разбира се, с широко отворена уста — досущ риба, мятаща се на брега — защото носът ми бе все така счупен и изпълнен с кръвни съсиреци.
Доста усилия и пъшкане ми отне да отдръпна глава от озъбената физиономия на Кара Танас, после да я повдигна и завъртя на двете страни, за да огледам околния пейзаж. Докъдето успях да метна поглед, видях само купища от гниещи боклуци. По всичко личеше, че са изхвърлили телата ни на някакво бунище.
И за втори път, откакто бях дошъл в съзнание, си помислих, че запушеният нос понякога върши полезна работа.
Отпуснах се назад твърде изтощен, за да мога да направя нещо повече от това да изгубя съзнание…
Глава XIV
Делириум
1
Лукан надигна ухо от гърдите ми. Заради наведената му поза кръвта се бе стекла към лицето и то бе придобило цвят на цвекло. Въпреки хладината на мазето пот се стичаше на мазни вадички по бузите му.
Подпрян на разгънатата си лява длан, шишкото притисна палеца и средния пръст на дясната в основата на шията ми — искаше да провери за пореден път има ли пулсации на сънната артерия. Златният му пръстен мътно блесна под ръждивата светлина на крушката — досущ око на демон.