А фактът, че Тания продължаваше да ме чака във вълчата бърлога точно както му бе предала, потвърждаваше казаното от него.
— Ами — реших да изтъкна тези факти, но се сблъскахме в тясното антре. Върколачката внезапно беше спряла. Обърна се към мен, очите ѝ мътно блеснаха в сумрачното помещение.
— Глупак — почти изсъска през ядно свитите си зъби, — това бяха най-тежките две седмици в живота ми!
След което се метна на врата ми, а аз забих гръб в гардероба зад мен. Устните ѝ бързо откриха моите и сломиха съпротивата им. Обгърна ме забравена сладост, която почти веднага се спусна надолу към слабините.
Изведнъж пред очите ми се появи образът на Шели. В гърлото ми се надигнаха звуци на протест, понечих да отблъсна върколачката, но в следващия миг осъзнах, че покойната ми съпруга едва ли би желала да се обрека на целомъдрие до края на дните си.
Не искам да се оправдавам — вярно, от смъртта ѝ не бяха минали даже два месеца, но онова лутане в сивотата, след като Динко ме преби, по някакъв начин успя да ме промени. Знаех, че нямаме време за губене, щом сме дошли на този свят. Както се казваше в едно стихче, което знаех още от дете: ех, животът тъй е кратък — мигнеш тук и… си оттатък…
Но не искам и да ме смятате за студенокръвно влечуго. Усещах, че чувствата на Тания са дълбоки, усещах също, че в сърцето ми вече е освободено кътче за нея, без това да накърни чистата ми любов към Шели…
— Кхъ-кхъ — насила се прокашля някой наблизо и ние рязко отдръпнахме тела, като да се бяхме опарили.
Малвина бе застанала при вътрешния отвор на антрето и се подхилкваше.
— Не казвай нищо — заплаших я с изпънат показалец, но думите ми се сляха с нейните, изречени през кикот:
— Да-а, страхотна двойка сте.
3
В бандитските среди на Полис Паралел вече се бе разнесла мълвата, без съмнение пусната от Лукан Лукавия, че аз и Кара Танас сме организирали отвличането на Малвина. Най-вероятно заради пари. Не можех да не се възхитя на гениалната простота на този слух — обясняваше внезапното изчезване на тримата и звучеше достоверно, защото отчасти беше самата истина. Само дето, ако мога да перифразирам оная стара поговорка — поръчителите на отвличането викаха: дръжте поръчителите на отвличането!
В началото братството се бе раздвижило подобно на разбунено гнездо на стършели, но с течение на времето нещата бяха започнали да затихват. Все по-често се прокрадваше мнението, че щом не сме поискали откуп за момичето, явно сме получили онова, което сме търсили, и то вече не е между живите.
Да организирам среща с Ванчо, временно застанал начело на Кукерите в Паралел, се оказа не толкова трудна задача и все пак осъществяването ѝ отне половин седмица. Трябваше да изуча навиците му и да установя как да се добера до него, за да поговорим насаме.
Дегизировката на клошар ми свърши отлична работа в обикалянето из квартала му, а в лицето на Тания получих превъзходен помощник, който да следи стария кукер, когато се налагаше да се оттеглям за кратки почивки в хотела, където държахме скрита и Малвина.
През изминалите дни с върколачката бяхме постигнали мълчаливо споразумение да не отваряме дума за онова, което се бе случило между нас.
Смътно си спомнях, че Ванчо е човек със скромни потребности. Не знаех да е залитал към чашката, наркотиците или леките жени. Сега — в залеза на живота му — като че нищо не се бе променило. Бях научил, че от години е вдовец и този факт, извън всякаква логика, ме накара още повече да одобря избора си.
Бързо открихме константата в дневния му режим — където и да го водеха делата на братството, в шестнадесет следобед, като по часовник, Ванчо се връщаше в своя квартал, влизаше в едно уютно наглед бистро и сядаше на маса, със сигурност резервирана за него, защото по това време винаги беше свободна. Изпиваше в усамотение чашка кафе, приготвено в джезве, и похапваше парче баница, докато гардовете му го наблюдаваха и пушеха, застанали на отсрещния тротоар.