Бас хващах, че преди да оглави организацията до Събора, на който щяха да изберат новия водач, Ванчо не се е придвижвал с охрана. Охраната му и към настоящия момент имаше по-скоро представителна функция — обикновена демонстрация на сила от страна на братството. Между големите бандитски групировки на територията на Полиса от доста време съществуваше примирие, а смъртта на Ванчо едва ли би уязвила и пренаредила драстично йерархията на Кукерите — всички знаеха, че важните фигури сред тях са съвсем други.
Такива мисли се въртяха в главата ми, докато се клатушках по тротоара към групичката пушещи гардове. Не очаквах да са бдителни, но нямаше как да вляза незабелязан в бистрото и трябваше да разиграя весела сценка.
Предварително се бях нажабурил хубаво с долнопробна ракия, а част от нея бях разлял по дрехите си. Върху лицето ми се чернееха няколко слоя вакса за обувки, размазани с вода, на главата ми се мъдреше проскубана сива перука с кичури, слепени от гел.
Рискът да ме познаят бе пренебрежимо малък.
— Дайте нефто на бедния фкитник — изфъфлих, умишлено блъскайки се в най-крайния гард — мъж на средна възраст, с кафяв елек на гърба.
Цветът на лицето му бе близък до тоя на кожената му дреха, но с един наслагващ се пепелявосив нюанс около устните и ноздрите му, загатващ за страстен любител на цигарите. И наистина, макар да се опрях в тялото му за кратък миг, усетих, че цялото е просмукано от тежката миризма на тютюн.
— Внимавай къде ходиш, бе — избута ме той към улицата, ала без излишна злоба. Дори след секунда метна в краката ми няколко монети, с което предизвика смеха на останалите.
Паднах на лакти с навирен задник и започнах да събирам разпилелите се метални кръгчета, а смехът на гардовете стана още по-оглушителен.
— Благодаря фи, любефни гофподине — не спирах да мърморя, докато се отдалечавах заднешком към тротоара, на който се намираше бистрото.
Щом докоснах бордюра с подметки, тръгнах да се изправям, като се постарах това да ми отнеме известни усилия. Надявах се, че съм привлякъл вниманието на Ванчо, чиято маса гледаше към улицата. Вече с по-стегната крачка, преди гардовете да зацепят какво се случва, се насочих към вратата на бистрото, отворих я и се шмугнах вътре.
Доближих масата на стария кукер, протегнах шепа към него и гласно изрекох:
— Дайте нещо на бедния скитник.
После бързо прошепнах, макар съседните маси в момента да бяха празни:
— Имам информация за Малвина.
Оставих Ванчо да познае любимата на Григо сребърна верига с лазурита в разтворената ми длан, после я свих и мушнах в джоба на шлифера. С другата си ръка метнах хартиено късче към него, а той успя да го улови още във въздуха. Явно въпреки годините бе запазил рефлексите си.
Вратата на бистрото се отвори и вътре влетяха запъхтените гардове.
Затаих дъх, макар привидно да бях отпуснал тялото си.
Това беше критичният момент, от който зависеше успеха на целия набързо скалъпен план.
— Всичко е наред — обърна се към тях Ванчо, после сръбна глътка кафе. — Човекът просто ми поиска пари. Изведете го навън и му дайте няколко банкноти.
4
— Какъв беше тоя цирк преди малко? — запита старият кукер, докато тежко присядаше на стола от другата страна на масата.
Сервитьорът, съпроводил го до сбутаното навътре в ресторанта сепаре, остави лист-меню пред него и се отдалечи.
Бях наблюдавал улицата в едно от огледалата, висящи по стените, и видях как Ванчо слезе от пневмотакси. Според инструкциите в бележката, която му подхвърлих, трябваше да се отърве от охраната си, преди да дойде на срещата.
— Мислех, че ще оцениш актьорския ми талант — ухилих се глупаво.
— Актьорски талант, пфу! — тръсна глава Ванчо, а белият кичур, увиснал на темето му, подскочи като опашка на дребен хищник. — От известно време ме следиш, нали, мм? Не съм толкова изкуфял, за колкото ме смяташ! Разпознах те преди два дни и вече обмислях кога да те сграбча за мазния шлифер, но ти ме изпревари.
Отпих глътка бира, за да прикрия изненадата си.
— Бира и за мен — подвикна Ванчо към приближилия се сервитьор.
— Цигара? — издърпах една папироса от пакета „Черен трол“ и я лапнах.
— Давай — посегна с възлести пръсти старият кукер. — От петнадесет години не съм се мърсил с тези лайна, но подозирам, че ще имам нужда да припаля след онова, което ще чуя.