Потреперих. В сърцевината на тоя лабиринт от стомана и бетон се намираше кланицата на вампирите, отвлекли жена ми, която, уви, макар и да бях освободил от плен, не успях да спася.
Готовият за излитане хеликоптер, боядисан в камуфлажни цветове, ни очакваше пред едно от поредица олющени халета. Витлата му завихряха валма от бял строителен прах над бетонната площадка и с Кара Танас се закашляхме, докато се шмугвахме под тях, за да влезем в утробата му.
Наместих се на седалката зад пилота и опрял глава до опушеното стъкло, запалих нова цигара.
После се унесох в тъжни мисли…
7
— Здравей, мой малък приятелю — започна гласът от диктофончето.
Глас, който винаги щях да разпозная, макар за последно да го бях чул на живо преди повече от двадесет години.
Пред очите ми изплува онова невъзможно лице — бръснатата до кожа глава, осеяна с белези и татуировки, воднистите очи, които в зависимост от светлината можеха да се превърнат в мастиленосини петна или в два сиви къса гранит, зловещата усмивка, разкриваща редуващи се естествено бели зъби и боядисани в черно керамични коронки, бичият врат, опасан с масивна сребърна верига, на която висеше парче лазурит…
Последва дълга пауза. Отчетливо долових тежкото дишане на Григо, примесено с хриптящи и бълбукащи звуци. Лекарят в мен веднага тръгна да поставя диагноза. Без да се замислям много, а и все пак в миналото бях придобил представа за вредните му навици, заподозрях някакво тежко сърдечно заболяване.
— Така те наричах, помниш ли, ха-ха? — продължи най-сетне Върховният главатар на Кукерите в Многополисната Общност. — Съмнявам се, че те намирам в добро разположение на духа, научих за станалото с жена ти, моите съболезнования, Ачи… Предполагам, този запис допълнително може да влоши настроението ти, понеже, щом са ти го предали, значи вече съм мъртъв… Не крия обаче, че ще изпитвам и мъничко задоволство, ако те заболи, ха-ха… както преди години ме заболя, когато напусна Полис Паралел… Горе главата, момче, не те обвинявам за нищо…
… Всеки рано или късно открива път, който решава да следва, и истинският приятел не би му попречил… А ние бяхме повече от приятели, нали, мой малък приятелю…
Пристъп на мъчителна кашлица прекъсна потока на думите му. След около половин минута време Григо успя да го овладее и пак заговори, но остана грубото свистене на излизащия от гърдите му въздух.
— Отивам си, Ачи… Приличам на стар, раздрънкан пневмобил, частите на който постепенно излизат от строя… Сърцето, бъбреците, черният дроб… нищо в мен вече не бачка като хората… Помпичката се задъхва… пълня се с течности, какво ти, давя се в собствените си телесни течности, мамка му… Ташаците ми са заприличали на презрели дини, ха-ха, сестрите, дето ме обслужват, отварят ей такива очи, щом ги зърнат… Докторите се опитват да го скрият, но едва ли ще изкарам до утре сутринта… И все пак, не съжалявам за нищо! Ядох, пих, пуших, чуках без мяра… никой известен човешки порок не ми беше чужд… Славен живот беше… Но — отклоних се от главното… Имам една молба към теб… Минали са години от времето, когато за последно съм те молил за нещо и не искам да ми откажеш… Ачи, довлечи си задника на погребението ми в Полис Паралел…
Глава II
Маска, колан и елек
1
Три часа преди официално обявеното начало на погребалната церемония кацнахме в покрайнините на Полис Паралел, за да повторим упражнението от Полис Кръстовище в обратен порядък — скокнахме от хеликоптера и закрачихме към очакващата ни тройка пневмобили.
Пътят изви край едно от многобройните гета на втория по големина град в Общността. Съзряхме гъсто сбутани коптори, изградени от подръчни материали — изгнили дъски, ръждясали парчета ламарина, мухлясал картон. Гледката на валящите се в калта и боклуците деца, които спираха игрите си, за да ни проследят с огромни учудени очи, ме накара да си припомня собственото ми нерадостно детство, преди, за добро или зло, да стана част от Кукерите.
Постепенно навлязохме в по-благоустроените централни райони.
— Движим се по график — рече Кара Танас, плъзнал поглед към часовника си. — Ще имаме време и да се освежим в хотела. Намира се в близост до хазартния клуб, в който Григо е наредил да бъде извършено поклонението.
— Типично в негов стил — усмихнах се, макар буца да беше заседнала в гърлото ми.
Изпитвах усещането, че съм яхнал машина на времето. И не ми ставаше хубаво.
— Какъв беше в последните си години? — запитах.