Всички като хипнотизирани впиха очи в диктофона. Заслушаха се, притаили дъх.
Отместих поглед към стария си враг. Седеше от дясната страна на Ванчо — знаех предварително и това — опитваше се да прогори дупка в гърдите ми с жабешките си очи. Злоба и страх прочетох в тях, когато разпозна говорещия от записа.
Усмихнах му се широко.
Лукавия реагира мълниеносно. Вече се бях убедил, че килограмите не му пречат да е бърз като пепелянка. Измести се наляво, сбутвайки се във Ванчо, пресегна ръка зад него, улови тила на третия от централно седящите мъже — кукер на около моята възраст, чието име в момента бе изхвръкнало от ума ми — и заби лицето му в плота на масата. Изхрущяха кости, човекът бе изваден от строя за секунда.
Миг по-късно левият лакът на мазника се сключи пред гърлото на Ванчо, в десницата му кой знае откъде изникна дълга игла, а върхът и допря пулсиращата върху шията на стареца каротидна артерия.
— Искам бавно да свалиш револвера — изсъска и капчици слюнка се поръсиха на масата пред него, — в противен случай ще издълбая второ гърло на дядката.
Усмихнах се още по-широко.
— Винаги си бил подлец — отвърнах, — но се надявах и братята да го разберат, вампирска подлого!
Лукан прехапа устни, десницата му се стегна, иглата леко хлътна в кожата под нея, ивичка кръв се стече по шията на Ванчо.
— Точно ти, галениче на съдбата няма да ми говориш за подлост — гневът превръщаше думите му в смешни писъци. — Точно ти, който още в самото начало бе поставен на крачка пред другите… Пусни револвера!
— Спокойно, спокойно — изрекох, вече добил сериозно изражение. — Да бъде както искаш.
Наведох се леко напред с лице все така обърнато към него и положих барабанлията върху паркета.
— Вдигни ръце! Сритай желязото с крак пред себе си и бавно тръгни насам! — кресна ми мазникът, след като се изправих.
Изпълних нарежданията му.
— Спри! — кресна отново, когато навлязох през отвора на масата подкова и се озовах на около три метра от двете притиснали се тела. — Ритни револвера към мен!
Ритнах го — смъртоносното парче метал изгромоля по дървото, спирайки се точно до краката на Лукан.
Дебелакът избута Ванчо настрани, пусна иглата и се приведе с пуфтене, за да сграбчи револвера.
Не мръднах, макар че всеки на мое място би опитал да се възползва от мига на разсейване.
— Глупак! — изфуча Лукан, вече надигащ се и насочващ дулото към мен.
— Не, ти си глупакът — усмихнах се.
Свалих с рязко движение десница, все едно исках да отсека нещо невидимо във въздуха пред мен, пружинният механизъм под ръкава на ризата ми се задейства и малкото пистолетче на върха му падна в дланта ми.
— Бум — казах едновременно със свистенето на куршума, който се заби в средата на зейналата пред мен уста.
Трета част
Гневът ми вече се сломи, ръка към мене протегни, оръжието приеми, от тук поемаш само ти…
Глава XXI
Още едно горещо блюдо
1
Резкият контраст между необятното море от ръждивокафяв пясък, тук-таме разтопен под влияние на забравени вече оръжия, а после замръзнал в причудливи, подобни на гигантски тумори форми, и зеленината на Оазис Пет, внезапно изникнала на хоризонта, ме накара да затая дъх. Пилотът на наетия от Ванчо хеликоптер видимо не се впечатли, по време на пътуването ми бе обяснил, че изпълнява курсове от Полис Паралел до Облагородените територии и обратно през два-три дена.
Умишлено използвах външен транспорт, не исках посещението ми да привлече излишно внимание.
Очите ми се плъзнаха по прозрачни куполи с накацали върху тях фуниевидни филтри, пречистващи отровения пустинен въздух, и сребристи соларни панели.
Под куполите всичко бе обгърнато от най-различна по вид и размери растителност. Знаех цените, на които се търгува квадратният метър жилищна площ вътре, но се постарах да изхвърля гигантските цифри от главата си.
Предстоеше ми важен разговор, а още не бях решил как да подходя.
Хеликоптерът започна да се снишава. Овладях внезапно връхлетелия ме позив за повръщане при лекото разтърсване от кацането.
После минутите се размиха в коктейл от звуци.
Скърцането на песъчинки под обувките ни по време на краткия преход от площадката до купола, влажният ми дъх, уловен в порестата материя на лицевата маска, мляскащият звук на отварящи и затварящи се шлюзове, съсъкът на газовия коктейл, отмиващ радиационния прах от телата ни.
Дориан ме очакваше в отсека за посрещачи. Тания беше пътувала насам ден след като опушках Лукан, за да подготви срещата и да му предаде часа на пристигането ми. За пореден път се изненадах колко малко братът прилича на нея. Косата му — с цвят, червеникавокафяв като на пясъка отвън, чертите на лицето — груби и ъгловати; единствено очите — с жълти петънца в тях — бяха същите като на сестра му.