— Ще ми трябват поне три часа — обърнах се към пилота, чието внимание вече беше привлечено от витрината на заведение за бързо хранене.
— Разполагаш с всичкото време на света, шефе — ухили се той. — Твоите хора обезпечиха курса ми, целодневния престой, че и отгоре.
Сега се сетих, че Ванчо ми беше споменал нещо такова сутринта, като се стягах за тръгване, но улисан в мисли, го бях пуснал да мине край ушите ми. За пореден път благослових стария кукер. Противно на напредналата възраст, умът му продължаваше да работи безотказно.
— Някакви премеждия по време на пътуването? — попита върколакът, щом се здрависахме и закрачихме към жилищните модули.
Сред изпепелените от войната обширни пространства, извън Оазисите, продължаваше да вирее Живот, в повечето случаи мутирал и агресивен, а някои от създанията вече бяха преоткрили примитивните метателни оръжия.
— Нищо сериозно — отвърнах и наистина беше така — една стрела с кремъчен връх, одраскала корпуса на хеликоптера, последвана от неточно изстрелян, вероятно с прашка, камък, прелетял на поне пет метра зад опашната перка. — Как е рамото? — запитах на свой ред.
— Имам леко ограничение в движенията — отвърна Дориан, машинално развъртайки ръката си във въпросната става. — Знаеш, че тъканите под кожата, влязла в контакт със сребърния куршум, некротизираха и останаха сраствания. Случва се, освен това да ме връхлетят пристъпи на зверска болка. Фактът, че съм жив обаче, бързо заличава всички неприятни усещания. Винаги ще съм ти благодарен, докторе!
— А как е тя?
Дориан тежко въздъхна, преди да отговори.
— Тъжна. Продължава да твърди, че е направила верния избор, но зная, че сърцето ѝ се къса. Не е лесно да предадеш баща си и в резултат да го обречеш на сигурна смърт.
— Е — казах тихо, сякаш на себе си, — още една причина да не отлагам този разговор.
2
Вече не изпитвах съмнение, че на земята съществува ад.
Не и след онази кошмарна нощ, преминала в изследване на лабиринта от помещения и коридори, разпрострял се под имението на Лукан.
Натъкнахме се на стаи с инструменти за изтезания, каквито дори болен разум не би могъл да си представи — ковчези с побити отвътре шипове, дървени колела за разтягане, уродливи конструкции от метал, нажежавани и поставяни върху телата, гигантски триони и чукове, задвижвани от сложни механични системи…
Стаи, превърнати в костници, в които костите бяха сортирани според анатомичната им принадлежност — черепни, тазови, бедрени, раменни.
Стаи с бълбукащи в огромни вани зловонни течности, способни да разтворят плътта за броени секунди.
Дори стая — крематориум, смрадта от който, чрез глинен тръбопровод, се извеждаше високо в планината.
И разбира се, дневниците.
Цяла стая, изпълнена от пода до тавана със стелажи, на които, каталогизирани по години, бяха подредени тетрадки, тефтери, папки, класьори и всякакви документи, запечатали ужасяващите фантазии на човек, отдавна изгубил всичко човешко.
3
Дъщерята на Гай Гришнак ни очакваше в уютна, обляна от светлина градина. Дориан залепи бърза целувка върху бузата и, след което тихомълком се оттегли.
Настаних се на плетен стол край масичка със същата изработка. На фона на шарените цветя около нея лицето на Нерония изглеждаше мраморно бледо.
Изведнъж осъзнах, че е без светлоотражателен костюм.
— Как? — завъртях ръка около себе си и застинах с увиснала челюст.
Тя се усмихна леко, разбрала недовършения въпрос.
— Осветлението в целия жилищен модул е съобразено с физиологията ни, докторе — изкуствено е.
— Мхм — прочистих гърло. — Да не губим време.
През целия път насам бях прехвърлял думите, с които ще започна, защото знаех, че ѝ нося нова болка, ала в мига щом отворих уста, притесненията се стопиха.
4
Разлистил бях на случаен принцип няколко от тефтерите на Лукан, датирани през последните години.
Фантазии, плод на извратен разум, и грандомански изстъпления се редяха страница след страница, след страница, изписани с красив по женски почерк.
В един от абзаците прочетох:
… вярвам, че Проклятието на Белиал ще се окаже точно обратното. Дългият живот наистина би могъл да се приеме за Проклятие, НО ако е притежание на Силния и е осмислен чрез болката на слабите, вече се превръща в благодат.