Кукерските елеци се оказаха пропуск, с който бързо преминахме загражденията на Уличния патрул. Мъжете в тъмносини униформени трика бяха отцепили района, за да задържат настрана започналата да се струпва тълпа от сеирджии. Очевидно обаче не очакваха проблеми — късите им автомати на предпазител небрежно висяха по раменете им.
Никоя бандитска организация нямаше да лепне петно върху себе си, атакувайки траурна церемония.
— Пустият му Григо! — прошепнах, докато крачехме към входа на клуба. По всичко личеше, че още приживе е решил за погребението му да се говори години наред.
Минахме покрай групичка мъже, въртящи две телета на шиш над жарава, разпалена върху огромни мангали направо на улицата. Миризмата на печено месо напълни устата ми със слюнка. Миг по-късно попаднахме в центъра на шарено стълпотворение от жонгльори, яхнали кокили, акробати, премятащи се във въздуха и екзотични танцьорки в оскъдни облекла, с дайрета в ръце. Един мим, облечен като смъртта, стоеше в подножието на стълбите, а по острието на косата му играеха слънчеви зайчета.
Не по-малко екстравагантен на външен вид беше и „Едноръкия бандит“ — хазартният клуб, в който тялото щеше да бъде изнесено за поклонение. С форма на зар за игра, боядисани в яркочервено стени и разбира се, кръгли прозорци с млечнобели матирани стъкла — ориентирани като точките по страните на зара. Влизаше се откъм шестицата, през долната лява точка, представляваща отвор с размери, идентични на останалите точки-прозорци.
Провряхме се между нахъсаните музиканти. Тъпанчевите ни мембрани за малко да прокървят. Сетне бялата врата се плъзна зад нас.
3
Покритите със зелено сукно маси и игралните автомати бяха избутани към стените, за да се освободи място за огромния махагонов ковчег с отворен капак, разположен върху подиум в далечния край на залата. Нямаше цветя. Не видях дори един букет. Заподозрях и в този факт поредното шантаво желание на Григо.
Цветя и бонбони не пия!, твърде често повтаряше в ония луди години, заредили се, след като съдбата ме отведе при него.
Стенните абажури къпеха залата с ярка светлина. Между хората, струпани на групички, се стрелкаха сервитьори в бели фракове и с подноси, натежали от храна и напитки.
Обстановката почти приличаше на светски прием.
Казвам почти, защото всички игрални автомати бяха включени и явно нагласени на някакъв специален режим, та тракането, жуженето и звънтенето, излизащо от корпусите им, се омесваше във влудяващ шумов фон.
Грабнах кутийка бира и сандвич от подноса на един сервитьор. Обърнах се да подиря Кара Танас, но се озовах срещу някакъв видимо подпил мъжага. Беше на възраст около двадесет и пет, висок колкото мен. Грозен назъбен белег извиваше от лявото му слепоочие покрай окото и свършваше при ъгъла на горната му устна, придърпвайки го едновременно нагоре и встрани. За някой обикновен човечец тази картинка можеше и да има страховит ефект, ала аз не се впечатлих. Бях виждал къде-къде по-грозни гледки при пациентите с фациалис1. Сигурно и той не се харесваше, защото се бе опитал да скрие дефекта с рехав мустак.
Погледът му явно започваше да губи фокус, което го накара да примижа, докато се опитваше да разчете името ми от емблемата на елека. Капчици пот покриваха бузите му, длабката под носа и челото по ръба на подстриганата му като паница черна коса. Динко, пишеше на неговата емблема. Под кафявия му елек мускулите, макар и отпуснали се от алкохола, бяха добре оформени.
Най-накрая явно успя да се справи с буквите, облиза устни с надебелял език и изфъфли:
— Ти си оня палячо, дето преди години е бил Талисман на Главния, а после се е изнизал като мишок.
Облакът, проврял се измежду редките му жълтеникави зъби, беше толкова наситен с вонята на спирт и чесън, че спокойно би тръшнал даже Белиал — легендарния архивампир.
— А ти си тоя, дето ще си изяде ташаците, ако на момента не разкара миризливата си мутра от лицето ми — рекох и се ухилих.
Състоянието му на крайно опиянение и още неотворената кутийка в десницата ми, която смятах да използвам, за да му натикам носа в мозъка, предполагаха твърде кратка схватка.
— Момчета, момчета — Кара Танас се вряза с рамо помежду ни и ни раздели. — Не е сега моментът да си мерите патките. Отнасяйте се с уважение към паметта на Главния!
После ме дръпна настрани, а дъхът му опари ухото ми:
— Кротко, док. Не се поддавай на провокации. Въобще не е толкова пиян, на колкото се прави.
— Хм — изсумтях.
Хвърлих око към Динко, придобил междувременно съвсем трезвен вид. Дори ми смигна. Смигнах му и аз, а следващите думи изрекох ухилен до уши, достатъчно силно, за да съм сигурен, че ще ме чуе:
1
Фациалис — заболяване, парализа на лицевия нерв, при която физиономията се изкривява и едната и страна сякаш увисва.