— Разиграването на сценки нямаше да го спаси, ако наистина бях решил да му напъхам малките топчици в лайняната уста.
Чу ме. Белегът на бузата му потъмня и стана виолетов, досущ светкавица, нарисувана с детски боички.
Кара Танас ме издърпа още по-встрани.
— Някои братя не са много доволни от факта, че си се появил тук, ала знаят, че такава е била последната воля на Григо и не могат да сторят нищо.
— И с какво скромната ми особа е заслужила такава, хм, неприязън? — запитах.
Кара Танас се огледа неспокойно и каза:
— Да речем, че те смятат за заплаха. На четиридесетия ден от смъртта на Григо, по устав, трябва да се проведе Събор за избирането на нов Върховен главатар.
Опулих се. После забелязах, че Динко се приближи към кукер с черен елек и го заговори, докато ми мяташе бързи погледи. Лицето на мъжа ми се стори бегло познато. Беше на възраст около моята, с натрупани доста килца над нормата. Тройна брадичка, преливаща към космата шия; храсталак от къдрави рижи косми, наподобяващ подкова суджук, обграждащ теменна плешивина; очи, изпъкнали като на жаба… С две думи — грозна гледка.
— А тоя плондер е? — кимнах леко към него.
Кара Танас изсумтя и преглътна. Стори ми се, че едва се сдържа да не пусне храчка в краката си.
— Тоя плондер трябва да го знаеш от годините в Паралел. Лукан. Противна личност, не само на външен вид.
Прякорът му — Лукавия — говори сам по себе си. Към момента обаче е един от основните претенденти за поста на Главния.
Името отключи върволица от спомени в ума ми. И то — все неприятни. Знаех го, разбира се, просто времето се беше отнесло доста безмилостно с него, та поради тая причина първоначално не се сетих кой е.
— Ха така! Лукан се опасява, че ще се явя на Събора, за да предложа кандидатурата си?
— Не само той. Старите кучета от твоята младост постепенно се преселиха Оттатък. Сега в организацията колят и бесят тогавашните редници, повечето на възраст около теб. Не е чудно, че те приемат за нежелан конкурент.
— Но аз дори не съм член на братството.
Кара Танас се подсмихна, ала очите му останаха сериозни.
— Клетвата, която си положил, док, е за цял живот. Макар да е прецедент, че си оставен жив да напуснеш редиците ни, формално все още си кукер. Като добавиш и факта, че сегашните младоци те имат за жива легенда…
Дръпнах с показалец пръстена на бирената кутийка и отпих една здрава глътка.
— Точно от това се опасявах — изрекох, след като се оригнах. — Точно от това се опасявах.
4
Следващият половин час прекарах в механични ръкостискания, размяна на фалшиви любезности и пестеливо консумиране на бира. Усещах напрежението, витаещо наоколо, стараех се да запазя ума си бистър и се движех в комплект с Кара Танас. Мургавичкият мъж започваше да ми става все по-симпатичен. Освен това се оказа истинско хранилище на сведения и клюки за организацията.
Чаках да обявят началото на поклонението, а междувременно прехвърлях в ума си двете изречения от бележката на Григо, открита в тайното джобче на елека. Задаваха много въпроси, на които все още нямах отговори. Не се съмнявах обаче, че погребалната церемония е добра отправна точка за търсенето им.
— Моля за вашето внимание! — Властен глас, усилен от микрофон, проби глухото боботене на разговорите.
След няколко секунди остана само гръмотевичната какофония, идваща откъм игралните автомати. В същия миг обаче и тя секна. Вече не се долавяше и шумотевицата от духовите инструменти на музикантите и подвикванията на артистите навън.
Заля ни благодатна тишина.
Всички погледи се извърнаха към подиума с ковчега, до който се беше изправил мъж в черен елек, отдавна преминал годините на разцвета си. Голият му череп имаше остри форми, само един тлъст сноп посребрена коса бе пуснат да расте на воля в основата на темето му.
Знаех го добре — Ванчо, кукер от старите пушки, най-възрастния в залата. На него по право се падаше да води церемонията.
Прокашля се нервно, огъна леко стойката на микрофона, за да слезе по-близо до устата му.
— Така-а, сега ще ви призова да запазим минута мълчание за нашия брат Григо, който премина Оттатък.
Подгънах коляно, положих свитата в юмрук десница върху сърцето си и притворих очи…
5
… отново бях единадесетгодишното хлапе, успяло да унищожи с игломет двама обучени бойци от вампирски клан. Крачех между кукерите по улицата към ресторанта, в чиято лятна градина ме очакваше главатарят им Григо, за да се запознае с мен. Минах под арката от дялан червен камък, насочих се към дъното на ресторанта, воден от силната музика. И тогава го видях. Потънах в езерото на синия му поглед, влюбих се в ужасяващата му умивка, която приличаше на наредени плочки от домино…