За да стане противопоставянето още по-голямо, вече не можех да усетя Копието, което значеше, че по невнимание бих могла да се нараня с него. Обаче не можех да усетя и Шинсар Дъб, което значеше, че вече не може да ме нарани и да ме запрати на колене безпомощна и в опасна ситуация.
Уф! Стоях във входа и се възхищавах на собствената си глупост. Ако с яденето на Ънсийли ставах неспособна да усетя Шинсар Дъб, следващия път, щом се появеше на радара ми, трябваше само да приближа колкото мога, да ям Ънсийли и да се приближа още повече. Достатъчно близо, за да я взема.
Образът на Звяра, какъвто го бях видяла последния път, се материализира в ума ми.
Да бе! Да я взема. Сигурно. После какво? Да я сложа в джоба си? Нямах толкова огромен джоб.
Вече знаех как да се приближа до нея, без да бъда извадена от строя от болка. Но все още нямах представа какво да правя след това. Ако я докоснех, щях ли и аз да се превърна в психопат? Или бях Шийте зрящ/Нул/ОС-детектор и мутант, което беше някакво освобождение? Спорен въпрос точно сега, когато шансовете ми да преживея нощта изглеждаха толкова мрачни.
Изрових телефона, за да се обадя на Дани и да ù кажа какво става в Дъблин. Нямаше начин да стигна до манастира. Погледнах часовника си и бях шокирана да открия, че беше почти седем вечерта.
Бях тичала и се бях крила с часове. Ритуалът можеше вече да е завършен и ако беше, Шийте зрящите можеха да дойдат в града и да ми помогнат да спасим някои от хората, подкарвани към смъртта от Сенките. Аз можеше да не съм в състояние да променя нищо, но седемстотин от нас можеха. Ако не можеха (или нямаше) да дойдат, защото Роуина го беше забранила по някаква идиотска причина, щях да се обадя на Баронс и ако и той не отговореше, щях да се обадя на Риодан, а ако никой от тях не отговореше, вероятно беше време за АУ – ако умираш. Смъртен саван висна над Дъблин като скръб над погребение. Можех да го подуша, да го вкуся във въздуха. Ако Шийте зрящите нямаше да дойдат при мен, исках да се махна колкото може по-бързо.
Дани вдигна на второто позвъняване. Звучеше истерично.
– Мамка му, Мак! – извика тя. – Какво направи с нас?
Нагласявах презрамките на раницата, за да ги пригодя към издутия външен кобур, но тревогата ме накара да я пусна.
– Какво е станало? – попитах.
– Сенки, Мак! Шебани Сенки излезнаха от шебаното Кълбо, когато го отворихме. Манастирът е пълен с тях.
Бях толкова шокирана, че едва не изпуснах телефона. Когато го върнах на ухото си, Дани казваше:
– Роуина казва, че ти си ни предала. Казва, че си ни го причинила нарочно.
Сърцето ми се сви.
– Не, Дани, не съм, кълна се! Някой сигурно е предал мен – мисълта вледени кръвта ми. Имаше само един, който можеше да го е направил, един, който вървеше сред тези мрачни вампири без страх. Колко лесно беше отстъпил реликвата! Колко бързо се беше съгласил да ми я даде! Все пак не ми я беше дал същата нощ. Трийсет часа бяха минали от молбата ми до доставката. Какво беше правил през тези часове? Наливал е Сенки в питието на Шийте зрящите?
– Какво е положението? – извиках.
– Изгубихме десетки! Когато отворихме Кълбото, те се пръснаха и мислехме, че светлината от ритуала ги е убила, но те шебано се събраха отново заедно в сенките. Навсякъде са! В килери, в обувки, навсякъде, където има мрак!
– Дани, не съм го направила аз! Кълна ти се! Кълна се в сестра си! Знаеш какво значи тя за мен. Трябва да ми повярваш. Никога не бих го направила. Никога!
– Каза, че ще дойдеш – изсъска тя. – Не дойде. Къде си?
– Заседнала в града, между Йорк и Мърсър. Дъблин е кошмар и не можах да се измъкна. Хората се бунтуват от часове, а Ънсийли ги подкарват в Мрачните зони.
Тя вдиша рязко.
– Какво е положението? – повтори тя въпроса ми.
– Хиляди, Дани! Не подлежат на преброяване. Ако продължи така... – прекъснах, неспособна да довърша мисълта си. – Ако вие дойдете, можем да спасим някои от тях, но не мога да го направя сама. Има твърде много Ънсийли – но ако манастирът беше пълен със Сенки, те не можеха да го напуснат. Не можехме да си позволим да изгубим манастира. Библиотеките бяха там и Бог знае още какво. Крушката над мен примигна и изсъска, сякаш имаше токов удар.
Трудно е да се каже какво кара мозъка внезапно да събере нещата заедно, но в един момент през ума ми преминаха серия от картини и бях втрещена колко просто и очевидно беше това, което пропусках: Момчета-носорози събиращи боклук, поправящи улични лампи, каращи градски камиони, подменящи липсващи павета в настилката.