Стъпих внимателно на последното стъпало, протегнах се да достигна капака, избутах го нагоре, изтеглих се и се огледах наоколо. Бях в стая точно под шпила. Отгоре имаше втора платформа, подобна на тази, върху която стоях, над която висяха две огромни месингови камбани. Помещението, в което се намирах, изглежда, беше някаква помощна стая с кутии с инструменти и с килер за метли, който беше частично отворен. Приближих до него, уверих се, че няма Сенки вътре, и го затворих. От леко открехнати врати на килери ме побиват тръпки.
Изкачих последната стълба до камбаните.
Изненадах се, че бурята вече беше далеч на север от града. Облаците се бяха пръснали и лунна светлина, макар и бледа, осветяваше камбанарията. Изключих осветлението си, за да не бъда блестяща мишена, отбелязваща „мястото на млада шийте зряща“. Четири каменни свода, два пъти по-високи от мен, оформяха шпила от изток, запад, север и юг. Стъпих в този, който гледаше на изток, потреперих от студения бриз и се загледах надолу към Дъблин.
На много места горяха огньове. Коли лежаха странично на улиците. Хиляди и хиляди метежници вилнееха, плячкосваха и унищожаваха. Гледах как се оттеглят и заливат градските квартали. Гледах група от няколко хиляди, подкарани право към една Мрачна зона, вкарани насила в чакащата стена от катран, където животът им беше изсмукан и бяха превърнати в кора от човешки останки. Чух ужасените им викове. Ще ги чувам, докато умра.
Стоях и гледах отгоре Дъблин, докато мракът превземаше града, мрежа след мрежа, район след район, сякаш в някое дъблинско мазе някой систематично изключва прекъсвачите.
Спомних си нощта, когато се бях сгушила на прозореца в КДБ и очите ми бяха изиграли номер.
Това сега не беше номер. Или по-скоро беше най-големият номер за Хелоуин. Тази нощ в Дъблин нямаше да бъдат раздавани лакомства. Ето за това говореше Дерек О’Баниън.
В осем и двайсет и девет вечерта зацарува абсолютен мрак.
Дори огньовете бяха потушени.
Звуците, които се носеха тук горе, вече бяха различни. Гласовете бяха по-малко и уплашени, не ядосани. Войнствени стъпки минаваха под мен редовно. Ънсийли все още ни събираха и убиваха. Нужна ми беше всяка частица самоконтрол, която притежавах, за да не сляза долу да търся в мрака хората, които бяха останали, и да се опитам да ги спася.
Някъде там, отвъд една определена книжарница, Мрачната зона се разпростираше необуздана и завземаше града.
Дъблин нямаше никаква надежда до седем и двайсет и пет сутринта – до зората.
Чудех се какво става с МакКелтърови. Дали Баронс саботираше и този ритуал? Не виждах никакъв смисъл. Защо той би искал стените да паднат? Искаше ли Баронс стените да паднат? Можеше ли Кълбото да беше попаднало при него вече саботирано, пакетирана граната, която само чака иглата да бъде извадена? Откъде го беше намерил? Бях ли безнадеждна глупачка, която все още се опитваше да намери извинения за него?
Бяха ли паднали вече стените? Това ли беше потопът от Ънсийли, освободени от техния затвор – тези, които разрушаваха града? Или те бяха просто предвестници, а най-лошото все още предстоеше?
Отпуснах се на студения каменен под на отвора, свих колене, скръстих ръце и подпрях брадичката си на тях. Все още гледах града. Тялото ми беше настръхнало от тъмната енергия от плътта на Ънсийли, от защитните пориви на шийте зрящ, увеличени от Фае стероиди, настояващи да направя нещо, каквото и да е.
Потреперих от хватката на вътрешната ми битка. Имах чувството, че плача, въпреки че не падаха сълзи. Още не знаех, че сълзите не са възможни за Фае или за някого под въздействието на Фае.
Беше ужасно лошо да видя книжарницата, обградена от Сенки и погълната от Мрачна зона. Но да гледам как целият Дъблин потъва в мрак, беше свръхтовар. Колко души щяха да са останали до зори, за да се опитат да си го върнат? Дали изобщо щеше да остане някой? Дали Ънсийли пазеха сега комуналните услуги, които контролираха? Трябваше ли да сформираме армии, за да си проправим пътя с бой и да ги завземем? Светът ми се беше променил тази нощ. Все още нямах представа как точно, но знаех, че положението е много лошо.
Седях в студения каменен отвор, гледах и чаках.
Три часа и половина по-късно получих отговор на първия си въпрос.
В дванайсет без пет кожата по цялото ми тяло започна да се гърчи. Буквално. Започнах да се чеша трескаво.