– Познавате ли В’лане? Той е Сийли принц – успях да кажа през устни, които боляха за докосване, за пълнота, която беше едва загатната от усещането за името на В’лане на езика ми. Исках да се удавя в мъже. Исках да бъда натъпкана по-плътно от наденица. Устните щяха да свършат работа. Както и други неща. Погледнах от чатала на единия към чатала на другия. Поклатих яростно глава. Устата ми беше пресъхнала, главата ми се въртеше. – Той ме защитава.
Може би бяха негови приятели. Може би можеха да го призоват. Може би се страхуваха от него и щяха да се оттеглят.
Нямаше да се изненадам от злодейски смях, надсмешка, неприлични коментари – все пак стоях там гола от кръста нагоре. Очаквах някакъв коментар, някакво изражение, каквото и да е изражение, но те просто завъртяха глави на вратовете си със зловеща плавност и ме загледаха по начин толкова далеч от човешкия, че кръвта ми изстина и спрях да дишам.
Знаех кои са. Не бяха приятели на В’лане. Този чужд жест ги беше издал.
Поех тежко дъх.
Това бяха Ънсийли принцове. Фае, които никога не са имали възможността да ни изучат, да научат навиците ни, да усъвършенстват Обаянието чрез мимикрия. Фае, които си служеха с езика ни, но лишен от отношение или метафора; Фае, които бяха научили за нашия свят от голямо разстояние и по описания; Фае, които вероятно дори не проумяваха основните концепции на Фае за застой и промяна. Фае, които никога не са били свободни, никога не са пили от Котела, никога не са правили секс с човешка жена.
Но планираха да правят секс с мен. Желанието им се изливаше от тях на огромни, гладни, черни вълни. Похотта се разля из стаята, експлозивна като динамит, а фитилът ù беше опасно къс. Въздухът вонеше на нея. Поемах я с всяко вдишване, подхранвайки неутолима, остра Фае треска.
Трети се плъзна в църквата.
Какво беше казал Крисчън? Митовете сравняват главите на тези четири дома – мрачните принцове, с Четирите конника на Апокалипсиса.
Мор се присъедини към Смърт и Глад в Божия дом. Само за Война все още не знаеш нищо. Надявах се да остане така.
Те се събраха около мен, образувайки кръг от трима, като непрестанно променяха вида си, докато приближаваха. Сменяха форми, цветове и... нещо друго, което може да е било в друго измерение. Аз виждам три, не четири или пет.
Очите не можеха да обяснят на мозъка какво виждат, затова просто се задоволиха да се преструват, че не го виждат. В’лане каза, че Фае никога не са разкривали истинското си лице пред нас. Но може би точно него зърнах за миг.
Преглътнах страха си от единственото оръжие, което можех да използвам срещу тях, измъкнах Копието, пуснах кобура и се завъртях заплашително.
– Стойте назад! – заповядах. – Това е Сийли Светиня. Може да убие дори принцове. Само опитайте!
Замахнах към най-близкия. Той спря, проучи Копието, после вдигна пламналите си очи към моите. Завъртя глава върху врата си и погледна към другите, после отново към копието по начин, който накара и мен да погледна.
С ужас открих, че ръката ми се обръща към мен бавно, бавно, докато върхът, смъртоносният, причиняващ гниене връх не се насочи право към мен. Опитах се да го обърна, да го насоча към него, но не можех да помръдна. Мозъкът ми издаваше заповеди, които тялото ми отказваше да изпълни.
Изнасилването беше достатъчно ужасно. Не исках да умра като Малуш след това.
Когато върхът беше на половин сантиметър от кожата ми, се опитах да хвърля Копието, надявах се, че ще мога, и те просто ще забравят за него. Механизмът ми за пускане работеше, докато този за промяна на посоките – не (нещо, в което щях да намеря смисъл някой ден) и Копието изтрака по пода и през вратата към олтара. Заби се в основата на пиедестала със светена вода с такъв удар, че водата се плисна настрани, а когато падна върху Копието, засъска и вдигна пара.
Принцовете отново приеха статична форма и станаха толкова невъобразимо красиви мъже, че докато ги гледах, имах чувството, че съм попаднала в миг на истинско съвършенство. Това нарани душата ми и аз заломотих без думи. Бяха голи и носеха само лъскави черни торкви[15], които се виеха като течен мрак около шиите им. Гъвкавите им златни тела бяха татуирани в ярки, сложни шарки, които бягаха по кожите им, като калейдоскоп от буреносни облаци по позлатено небе. Светкавица блесна в искрящите им очи.
Дълбоко в мен ù отговори гръм.
Не можех да ги гледам. Беше прекалено. Обърнах се, но те отново бяха там, принуждавайки ме да се взирам в техните плашещи, фантастични лица. Очите ми се разшириха, разшириха се още.