Знаех само, че е огромно, тъмно, опасно... и почти тук.
Измъкнах се от стаята на пръсти и притворих вратата, оставяйки възможно най-тънкия процеп, през който да надзъртам, готова да я тръшна докрай и да бягам като от ада.
Огледалото блъвна леден порив на въздух.
То беше тук!
С развяно черно палто, Джерико Баронс пристъпи от огледалото.
Беше покрит с кръв, която беше замръзнала на червен скреж по ръцете, лицето и дрехите му. Кожата му беше бледа от изключителния студ, а тъмните му очи бляскаха с нечовешка, дива светлина.
В ръцете си носеше жестоко обезобразено, окървавено тяло на млада жена. Нямаше нужда да търся пулса ù, за да знам, че е мъртва.
Две
– Бих искала да говоря с инспектор Джейни, моля! – казах в телефона рано на следващата сутрин. Докато чаках да вдигне, преглътнах три аспирина с кафето.
Бях се надявала да съм приключила с непоносимия инспектор за известно време, но след снощи бях разбрала, че имам нужда от него. Съставих план, който беше прост, но гениален и за да го изпълня ми липсваше само едно – моята нищо неподозираща жертва.
След няколко мига и серия от прещраквания, чух:
– Джейни. Как да Ви помогна?
– Всъщност аз съм тази, която може да Ви помогне.
– Госпожица Лейн – каза той равно.
– Единствена и неповторима. Искате да знаете какво става в този град, инспекторе. Заповядайте на чай този следобед! Четири часа. В книжарницата – усетих се, че съм на път да добавя с дълбок глас като на говорител „и елате сам“. Аз съм продукт на поколение, което гледа твърде много телевизия.
– Нека е четири! Но, госпожице Лейн, ако ми губите времето...
Затворих. Не бях в настроение за заплахи. Бях постигнала нужното. Той щеше да дойде.
Не съм особено добра готвачка. Мама е страхотна и... Е, нека наречем нещата с истинските им имена, и да свършваме! Допреди няколко месеца бях толкова разглезена и мързелива, че ако мисълта да се грижа за себе си ми беше хрумнала, щях незабавно да я изхвърля в полза на това да се разкрасявам и да придумам мама да ми направи едно от любимите ми ястия. Не знам кой е по-виновен – аз, затова, че го правя, или тя, че ми угажда.
Откакто съм сама, ям много пуканки, зърнени закуски, готови спагети и десертчета. Имам котлон в стаята, микровълнова и малък хладилник. Това е типът кухня, в която знам как да се оправям.
Но днес бях надянала готварската шапка, въпреки че беше увиснала, тъй като дълго време не беше употребявана. Можех да поръчам табла скъпи маслени сладкиши от сладкарницата на улицата, но направих сандвичите сама. Нарязах филиите пресен хляб в красиви малки форми със странни ръбове, подготвих плънката по моята специална рецепта и намазах филиите. Устата ми се изпълни със слюнка само като гледах хапките.
Хвърлих око на часовника си, залях с вода чай „Ърл Грей“, за да го запаря, и отнесох чаши на масата в задната част на магазина, където огънят пращеше весело, прогонвайки студа от мрачния октомврийски ден. Въпреки че мразех да губя клиенти или да нарушавам графика, бях затворила магазина рано, защото трябваше да проведа тази среща във време, в което смятах, че е малко вероятно да се появи моят работодател.
Снощи, докато гледах как Джерико Баронс излиза от огледалото, получих истинско разтърсване.
Бях избягала нагоре по стълбите по-бързо, отколкото Фае пресява пространството, бях заключила и барикадирала вратата с толкова силно туптящо сърце, че мислех, че върхът на черепа ми ще експлоадира.
Беше достатъчно лошо, че държи Ънсийли Светиня в магазина, скрита от мен, и че вероятно я използва редовно, имайки предвид, че е в неговия кабинет, но... жената... Боже, жената!
Защо Баронс носеше окървавено тяло в окървавените си ръце? Логиката крещеше: Ами защото я е убил.
Но защо? Коя беше жената? Откъде беше дошла? Защо я изваждаше от Среброто?
Какво имаше в това огледало? Бях го проучила тази сутрин, но то отново беше равно, непроходимо стъкло и каквото и да имаше вътре, само Баронс го знаеше.
А изражението на лицето му! Беше изражение на човек, който е направил нещо, в което е открил, ако не удоволствие, някакъв вид облекчение. В лицето му имаше определено... мрачно задоволство.
Джерико Баронс беше мъж, на когото нямаше да е трудно да се придаде романтичен характер (ако пренебрегнем влаченето наоколо на осакатени тела, разбира се). Фиона, жената, която управляваше книжарницата преди мен, беше толкова сляпо влюбена в него, че се опита да ме убие, за да ме отстрани от пътя си. Баронс беше могъщ, мрачно добре изглеждащ, ненормално богат, плашещо интелигентен и имаше изискан вкус, да не споменавам коравото тяло, което излъчваше нещо като постоянен, нискочестотен заряд. Изводът: Той беше от материала на героите.