И на откачените убийци.
Ако бях научила нещо в Дъблин, то беше, че има много тънка граница между двата вида.
Аз нямах намерение да му придавам романтичен характер. Знаех, че е безскрупулен. Знаех го от деня, в който го срещнах и го видях да се взира в мен през дължината на книжарницата със студени, стари очи. Баронс прави точно и единствено това, което служи най-добре на Баронс. Точка. Да ме държи жива му служи добре. Точка. Но някой ден може и да не му служи. Удивителна!
Защо има Ънсийли Сребро в кабинета си? Докъде беше ходил през него? Какво е правил? Освен че е разнасял мъртва жена.
Сенчестите демони в огледалото се бяха държали точно като Сенките в Мрачната зона, когато той беше минал през нея – бяха се дръпнали от пътя му, отбягваха го. Самият лорд Господар беше го погледнал веднъж и си беше отишъл.
Кой беше Джерико Баронс? Какво беше Джерико Баронс? Възможностите се блъскаха в ума ми, всяка по-лоша от предишната.
Нямаше начин да знам какво беше, но знаех какво не беше. Не беше някой, на когото да кажа нещо за това, което бях научила за Шинсар Дъб миналата нощ. Той пазеше тайните си? Добре. Аз щях да пазя моите.
Нямах желание да съм отговорна за събирането на Джерико Баронс и Мрачната книга на едно и също място. Той влизаше в една Ънсийли Светиня и търсеше друга. Боже, това правеше ли го някакъв вид Ънсийли? Може би някое от онези нежни, прозрачни Фае, които можеха да се пъхнат в кожата на човек и да го превземат, които наричах Вкопчвачи? Беше ли възможно някое от тях да го е завладяло?
Бях обмисляла тази идея преди, но набързо я бях отхвърлила. Сега трябваше да призная, че нямах друго основание да я отхвърлям, освен че... ами... бях му придала романтичен характер, казвайки си, че Джерико Баронс е твърде корав, за да бъде обсебен от някой или от нещо. Коя бях аз, за да кажа дали е истина? Не много отдавна бях гледала как един Вкопчвач влиза право в една млада жена в квартала Темпъл Бар. В момента, в който я превзе, вече не бях способна да усетя Ънсийли в нея. Тя минаваше за човек пред моите сетива на Шийте зрящ.
Ами ако той тайно работеше за силите на мрака, измамвайки ме толкова умело, колкото и лорд Господар, когато е съблазнил сестра ми да търси Книгата? На практика това би обяснило всичко за него: Нечовешката му сила, познанията му за Фае, познаването и притежаването на едно от Мрачните огледала, Сенките, които го отбягваха, лорд Господар, който не се изправи срещу него – все пак те биха били на една страна.
Изпухтях объркано.
Единственото време, когато се бях чувствала сякаш мога да се грижа за себе си, откакто бях дошла в Дъблин, беше нощта, когато Малуш едва не ме беше убил и бях яла Ънсийли, за да оцелея. Колкото и гнусно да беше, плътта на Фае дава до някаква степен от силата на Фае на човека, който я яде. Прави ги суперсилни, изцерява смъртни рани, дори се предполага, че дава сила в черните изкуства.
Бях се чувствала така, сякаш най-накрая имам предимство онази нощ и не се нуждаех от никой друг да ме защитава. Бях способна да ритам задници като всички останали големи, лоши мъже около мен. Бях равна на Малуш. Бях почти толкова смъртоносна, колкото самия Баронс, може би толкова смъртоносна, само не така добре тренирана. Най-накрая се чувствах като сила, с която да се съобразяват, като някой, способен да настоява за отговори и да раздава заповеди, без да бъда разкъсвана от постоянен страх, че ще пострадам или ще бъда убита.
Беше ободряващо. Беше освобождаващо. Но не можех да ям Ънсийли всеки ден. Това щеше да има твърде много лоши последици. Не само че временно прекратяваше всички мои сили на Шийте зрящ, но и ме правеше уязвима към собственото ми копие (Светинята убива дори ако само си ял Фае. Бях го научила, докато гледах как Малуш гние.), но през изминалата седмица бях осъзнала, че яденето на Ънсийли е пристрастяващо и че едно ястие е достатъчно, за да роди тази пристрастеност. Малуш не беше слаб. Изкушението от силата на Фае е силно. Сънувах я нощем. Изрязвам парчета от живи Момчета-носорози... дъвча... преглъщам... усещам как техния невероятен мрачен полуживот навлиза в тялото ми... наелектризира кръвта ми... променя ме... прави ме отново непобедима...
Откъснах се рязко от бляна си и осъзнах, че поднасям един апетитен сандвич към устата си. На устната ми имаше малко брашно от хляба.