Познавах сестра си. Тя беше щастлива в Ашфорд. Тя обожаваше да бъде тази, която беше – умна, успяваща и забавна, идолизирана от мен и от почти всички останали в града, тази, чиято усмивка беше винаги във вестника за някаква почест, тази, която правеше всичко както трябва.
„Той ме нарича негова Кралица на нощта.“
– Кралица на нощта, петунията ми! – сестра ми никога не е искала да бъде кралица на нещо, но дори да е искала, определено нямаше да е на нощта. По-скоро би било нещо празнично, като годишния ашфордски парад „Праскова и Тиква“. Щеше да носи лъскава оранжева панделка и сребърна тиара и да е на корицата на ашфордския „Джърнъл-Конститюшън“ на следващия ден.
„Винаги съм искала да бъда като Мак.“ Нито веднъж не беше казала, че иска да е като мен! „Когато хората я наричат мързелива и егоистична, на нея не ù пука.“ Хората наистина ли са казвали това за мен? Толкова ли глуха съм била тогава, или просто твърде тъпа, за да ми пука?
А това, което беше написала за секса, определено не беше моята сестра. Алина не харесваше кучешката поза. Смяташе я за унизителна. „На ръце и колене, бебче! Да бе! – казваше тя и се смееше. – Начукай си го!“
– Видя ли? Не е Алина! – казах на страницата.
Кого беше убила сестра ми в нощта, когато е написала това? Чудовище? Или лорд Господар ù беше промил мозъка да убие някой от добрите заради него? Коя е била жената, с която е щяла да се види на следващия ден?
И нея ли е планирала да убие? Хора ли е убивала, или Фае? Ако са били Фае, как ги е убивала? У мен беше Копието. Дани (куриер в Корпорация „Бързи пощи“ – фасадата на организацията на Шийте зрящи, управлявана от Великата повелителка Роуина) разполагаше с Меча. Това бяха единствените две оръжия, за които знаех, че могат да убият Фае. Дали Алина не беше открила някое друго оръжие, за което не знаех? От всички страници на дневника ù защо някой ми беше пратил точно тази?
Най-важното и тревожното от всичко: Кой ми я беше изпратил? У кого беше дневникът на сестра ми? В’лане, Баронс и Роуина бяха отрекли някога да са я срещали. Може ли самият лорд Господар да ми я е пратил, мислейки, може би, в извратената си безочливост, че това би ме накарало да го сметна за толкова привлекателен, колкото го е смятала сестра ми? Както обикновено се носех без посока в море от въпроси и ако отговорите бяха спасителни лодки, бях в непосредствена опасност да се удавя.
Вдигнах плика и го проучих. Чиста, бледокремава хартия, плътна и достатъчно изискана, за да е изработена по поръчка, но въпреки това тя не ми казваше нищо.
Адресът, спретнато напечатан с обикновен шрифт, можеше да е от всеки мастиленоструен или лазерен принтер навсякъде по света.
МакКайла Лейн, „Книги и дреболии Баронс“ – пишеше на плика.
Нямаше обратен адрес. Единствената следа, която предлагаше, беше дъблинска пощенска марка с вчерашна дата, а това изобщо не беше следа.
Сръбнах от кафето и се замислих. Станах рано сутринта, облякох се и забързах надолу от моята стая на последния етаж, за да мога да подредя новите ежедневници и месечници, но се разсеях от купчината поща, натрупана на гишето. След три сметки открих плика, съдържащ страницата от дневника на Алина. Купчината поща се олюля. Месечниците останаха неразопаковани.
Затворих очи и ги разтрих. Бях търсила дневника на сестра ми, отчаяно решена да го намеря първа, но явно бях закъсняла. Някой друг се беше добрал до него преди мен. Някой друг беше посветен в най-съкровените мисли на сестра ми и имаше на свое разположение цялото знание, което тя беше събрала от пристигането си на гъмжащата от Фае ирландска земя.
Какви други тайни съдържаше дневникът ù, освен неласкателното лично признание за мен? Беше ли писала за местонахождението на някоя от Светините или на други реликви, които ни трябваха? Някой друг знаеше ли за Шинсар Дъб и как се придвижва наоколо? И дали и двамата – аз и моят анонимен неприятел, се надявахме да я проследим по един и същи начин?
Телефонът започна да звъни. Местен номер. Пренебрегнах го. Всички, които бяха важни за мен, имаха мобилния ми номер. Бях видяла почерка на Алина, можех да чуя как изрича на глас думите от листа, докато ги четях, и това ме караше да се чувствам съсипана. Не бях в настроение да говоря за книги с някой клиент.
Телефонът най-после спря да звъни, но след пауза от три секунди започна отново.
Когато започна да звъни за трети път, вдигнах само за да го накарам да млъкне.