Обърнах се намръщена. Баронс има навик да изскача без предупреждение, когато най-малко очаквам и в най-неудобните моменти. Огледах го бавно – единственият начин да го гледам. Като цяло, той дразнещо присъства в пространството, което заема, сякаш десетократно по-голям мъж заема нормално пространство. Чудя се защо. Дали е защото има Ънсийли в себе си? Чудя се колко стар е наистина.
Би трябвало да се боя от него. И понякога посред нощ, когато съм сама и мисля за него – особено когато си го представям как носи тялото на мъртвата жена и изражението на окървавеното му лице – съм.
Но когато стои пред мен, не съм.
Чудя се дали е възможно някой да направи някакво „сковаващо“ заклинание, да създаде толкова съвършено обаяние, че да заблуди всички сетива, дори тези на Шийте зрящ.
– Имаш нещо на ревера – потупах го аз. Той също така е педантичен, не търпи мъх или петна по дрехите си, но тази вечер от лявата страна на тъмния му костюм имаше лъскаво петно. Потупвах... мъж, поради липса на по-добра дума... който имаше несметни рождени дни и минаваше през Ънсийли Светини, разнасящ трупове. Беше толкова абсурдно, колкото да четкам зъбите на вълк или да се опитвам да слагам гел на козината му. – И не го целувах.
„И искам да знам какво, по дяволите, правеше с онази жена в огледалото“ – помислих. Но не го казах. Има правен термин, който баща ми обича да използва: res ipsa loquitur – нещото говори само за себе си. Знаех каквото знаех и вече го наблюдавах. Както и гърба си. Много внимателно.
Той избута ръката ми.
– Тогава защо езикът му беше в устата ти? Може би провеждаше клиничен тест на рефлекса ти за гадене? – той се усмихна, но не мило. – Какъв е твоят рефлекс, госпожице Лейн? Чувствителна ли си?
Баронс обича да използва сексуални намеци, за да се опита да ми затвори устата. Струва ми се, че очаква добре възпитаната южняшка красавица в мен да си помисли „Пфу!“ и да отстъпи. Понякога наистина си го мисля, но не отстъпвам.
– Не гълтам, ако това ме питаш – пуснах му твърде сладка усмивка.
– Не ми изглеждаше така. Мисля, че гълташ. Езикът му беше на половината път до Китай, а ти все още го поемаше.
– Ревнуваш ли?
– Това би загатнало емоционално вложение. Единственото вложение, което имам в теб, е моето време, за което очаквам голяма отплата. Разкажи ми за Шинсар Дъб!
Погледнах ръката си. От ревера му беше станала мокра. Завъртях я към светлината. Червеното изглежда черно нощем. Подуших. Миришеше на стари монети. Боже, кръв! Никаква изненада нямаше тук.
– Да не си се бил? Не, нека позная! Отново си спасил ранено куче? – казах сухо. Той използва това извинение предишния път.
– Потече ми кръв от носа.
– Кръв от носа, петунията ми!
– Петуния?
– Задник, Баронс. Такъв като теб.
– Книгата, госпожице Лейн!
Погледнах в очите му. Имаше ли Вкопвач там? Нещо много старо отвърна на погледа ми.
– Няма нищо за казване.
– Защо извика след него?
– Не съм го виждала от последния път, когато видях Книгата. Държа В’лане информиран. Не си единствената акула в морето.
Той ме дари с презрителен поглед.
– Основната природа на един Фае принц е да пороби някоя жена със секс, госпожице Лейн. Основната природа на жената е да бъде поробена. Опитай се да се издигнеш над това!
– О, не е в природата на жената да бъде поробена! – всички жени се надигнаха в мен, готови за битка.
Той се обърна и си тръгна.
– Ти носиш моята дамга, госпожице Лейн – долетя през рамото му, – а ако не бъркам, сега носиш и неговата. Кой те притежава? Не мисля, че си ти.
– Аз съм! – извиках на оттеглящия му се гръб, но той вече беше стигнал средата на улицата и изчезваше в мрака. – Не нося неговата дамга! – носех ли я? Какво точно беше поставил в езика ми В’лане? Свих юмруци и се загледах след Баронс.
Зад мен се приближаваше войнствен звук от стъпки. Инстинктивно посегнах за Копието. Беше пак там, където трябваше да бъде, прибрано в кобура под ръката ми. Трябваше да разбера как го вземаше В’лане. Беше ли го върнал, докато ме целуваше? Нямаше ли да усетя? Можех ли да убедя Баронс да го защити, за да не може да ми бъде отнето? Той, изглежда, имаше интерес да го нося.
Отряд грозни сивокожи Момчета-носорози мина покрай мен с маршова стъпка и аз се заех да ровя в чантата си, отчасти за да спра да ги гледам, да ги броя и да се опитвам да преценя дали са нови в града, или съм ги виждала и преди, отчасти за да задържа лицето си скрито в сянка. Изобщо нямаше да съм изненадана, ако лорд Господар беше разпространил плакат ТЪРСИ СЕ за мен с подробна скица. Вероятно беше време отново да променя косата си, да започна да нося бейзболна шапка или перуки.