Обсебена съм от моите съседи. Те са вампири в най-истинския смисъл на думата. Виждала съм какво правят с хората. Поглъщат ги и оставят само купчини дрехи, бижута и дребни предмети върху малка, суха, подобна на хартия обвивка от човешка материя, която явно намираха безвкусна. Като да оставиш опашката на скарида, предполагам. Част от нас е твърде хрупкава за техния вкус. Дори аз не мога да ги убия. Те не са създадени от материя, което прави оръжията безполезни. Единственото, което върши работа срещу тях, е светлината, но тя не ги убива, а просто ги държи на разстояние. Оградена от всички страни от светлините на заобикалящите я квартали, тази Мрачна зона остана с приблизително същия размер в продължение на няколко месеца. Знам. Разузнавам периметъра ù редовно.
Ако не сте Шийте зрящ, дори не можете да ги видите. Хората, които умират в Мрачната зона, не познават лицето на своя екзекутор. Не че Сенките имат лице. Безформени е тяхното второ име. Ако сте Шийте зрящ, пак трудно ще ги различите от нощта, дори когато знаете какво търсите. По-тъмни от мрака, като мастилено-черна мъгла, те се стичат, хлъзгат и пълзят по сградите, процеждат се през канализационните тръби, усукват се около счупените улични лампи. Въпреки че никога не съм се приближавала достатъчно, за да изпробвам предчувствието си, и се надявам никога да не го направя, смятам, че те са студени.
Сенките са във всякакви форми и размери. От малки като котки, до големи като...
Примигнах.
Със сигурност тази не беше същата, която ме беше притиснала в задния салон в нощта, когато Фиона, жената, която управляваше книжарницата, се опита да ме убие, като пусна цяла орда от тях вътре, докато спях! Когато я видях за последно, грубо преди пет седмици, включително месеца, който бях изгубила в света на Фае, тя беше около шест метра дълга и три метра висока. Сега беше два пъти по-голяма, плътен облак от мазен мрак, който се протягаше почти по цялата дължина на изоставената сграда, съседна на тази на Баронс.
Дали растяха от това, че се хранят с нас? Може ли някоя да порасне колкото малък град? Може ли да клекне върху него и да го погълне целия?
Зяпнах. За нещо, което нямаше лице, тя определено се взираше в мен. Бях первала това нещо веднъж или два пъти. Последният път, когато го бях видяла, се беше оформило в почти човешка форма и ми беше хвърлило обидата обратно.
Нямаше да го уча на нови номера.
Разтърсих се рязко и моментално съжалих. Главата ме болеше толкова силно, че имах чувството, че мозъкът ми е натъртен, а аз просто го блъскам във вътрешните стени на черепа ми.
Дъждът най-после беше спрял, или по-скоро това беше една от твърде кратките за Дъблин паузи, но аз бях мокра и премръзнала и имах да върша по-добри неща от това да стоя навън и да мисля за един от многото ми врагове. Неща като да изпия половин опаковка аспирин и да стоя с часове под горещия душ. Неща като да си прочистя главата, за да мога да размишлявам върху усложненията, от това, което бях видяла тази вечер, и да намеря Баронс, за да му кажа за него. Нямах съмнение, че щеше да е изненадан колкото мен от метода за придвижване на Книгата. Какъв мрачен план преследваше? Дали случайният хаос и насилие бяха достатъчна цел?
Когато пристъпих под арката и започнах да ровя в чантата за ключовете, чух стъпки зад себе си. Погледнах през рамо и се намръщих.
Инспектор Джейни се беше вмъкнал под сводестия вход и изтръскваше дъжда от дрехата си с облечена в ръкавица ръка. Бях минала покрай него на улицата по-рано, когато отивах да се видя с Крисчън, преди срещата ми с Шинсар Дъб. Джейни ми беше хвърлил поглед, който обещаваше тормоз, но бях решила, че имам ден или два, преди да реши да изпълни това обещание.
Нямах този късмет.
Той беше висок и плещест, с кестенява, грижливо сресана на път коса, а лицето му беше изсечено с груби линии.
Шурей на покойния инспектор Пати О’Дъфи (инспектора, който беше водил случая за убийството на сестра ми и на когото бяха прерязали гърлото, докато стискал парче хартия с моето име на него), Джейни наскоро ме беше завлякъл в управлението на Гарда и ме беше държал цял ден по подозрение в убийство. Беше ме разпитвал и оставил да освирепея от глад, беше ме обвинил, че съм имала афера с О’Дъфи, после ме беше оставил в тъмното сърце на Дъблин да вървя до дома си без моите отблъскващи Сенките фенерчета. Нямаше да му простя коравосърдечното отношение.
„Ще се залепя за задника Ви“ – беше ми казал.