Выбрать главу

Беше доказал, че е верен на думите си. Преследваше ме, причакваше ме, следеше всяко мое движение.

Сега ме изгледа от горе до долу и изсумтя отвратено:

– Дори няма да питам.

– Да ме арестувате ли сте дошъл? – казах студено. Отказах се да се преструвам, че имам токче, и се облегнах несигурно на вратата. Прасците и стъпалата ме боляха.

– Може би.

– Този въпрос изискваше „да“ или „не“, Джейни. Опитайте отново! – той не каза нищо. И двамата знаехме какво значи това. – Тогава си вървете! Магазинът е затворен. Това го прави частна собственост в момента. Влизате без разрешение.

– Или ще говорим тази вечер, или ще се върна на сутринта, когато имате клиенти. Искате ли детектив от отдел „Убийства“ да се върти наоколо и да разпитва клиентите Ви?

– Нямате никакво право да разпитвате клиентите ми.

– Аз съм от Гарда, мадам. Това ми дава всички права, от които се нуждая. Мога и ще направя живота Ви окаян. Опитайте!

– Какво искате? – изръмжах аз.

– Тук навън е студено и мокро – той сви шепи и духна в тях. – Какво ще кажете за чаша чай?

– Какво ще кажете да си го начукате? – пуснах му сладникава усмивка.

– Какво? Моят зет на средна възраст с наднормено тегло беше достатъчно добър за Вас, но аз не съм?

Не съм правила секс с Вашия зет – сопнах се аз.

– Тогава какво, мамка му, е правил с Вас? – сопна се той в отговор.

– Вече минахме през това. Казах Ви. Ако искате отново да ме разпитвате, ще трябва да ме арестувате, но този път няма да кажа и дума без адвокат – погледнах през рамото му. Сенките се движеха неспокойно, енергично, сякаш размърдани от нашето разногласие. Спорът ни, изглежда, ги... стимулираше. Зачудих се дали ядът или страстта ни правят по-добри на вкус за тях. Изтиках страховитата мисъл от ума си.

– Вашите отговори изобщо не бяха отговори и го знаете.

– Не искате истинските отговори – аз не исках истинските отговори. За жалост бях затънала в тях.

– Може би искам. Колкото и... трудни за вярване... да изглеждат.

Изгледах го остро. Той носеше обичайното си решително изражение на куче с кокал, но имаше едва доловим нов елемент към него, който преди бях пропуснала. Беше същият елемент, който бях зърнала в очите на О’Дъфи сутринта, когато беше дошъл да ме види, сутринта, когато беше умрял. Предпазлив поглед, сякаш казващ „може би моят свят не е съвсем това, което мислех“. Сигурен знак, че също като О’Дъфи, Джейни е на път да започне да ръчка в неща, които вероятно ще доведат до убийството му. Макар че начинът на смърт на О’Дъфи, изглежда, намекваше за човешки убиец, нямах съмнение, че е бил убит затова, че е научил за новите хлапета в града – Фае.

Въздъхнах. Исках да се измъкна от гадните ми мокри дрехи. Исках да измия отвратителната си коса.

– Оставете това! Просто го оставете! Нямах нищо общо с убийството на О’Дъфи и нямам какво друго да Ви кажа.

– Напротив. Вие знаете какво става в този град, госпожице Лейн. Не знам как или къде се вписвате в нещата, но знам, че знаете. Затова Пати е дошъл да Ви види. Не се е отбил онази сутрин, за да Ви каже нещо за случая на сестра Ви. Дошъл е да Ви попита нещо. Какво беше? Какво е прогаряло такава дупка в мозъка му цяла нощ, че не е могъл да изчака до понеделник, за да говори с Вас, че е пратил семейството си на църква и е пропуснал литургия? Какво Ви попита Пати в сутринта, когато умря?

Беше добър. Бих му признала това. Но нищо повече.

– Аз също ли ще умра, госпожице Лейн, след като дойдох да Ви видя? – попита той грубо. – Така ли става? Трябваше ли да събудя децата и да ги целуна за сбогом, преди да изляза тази сутрин? Да кажа на жена ми колко съм я обичал?

Засегната, казах:

– Не е моя вината, че той умря.

– Може би не сте го убила, но може би също така не сте го спасила. Отговорихте ли на въпросите му? Затова ли умря той? Или ако бяхте, той щеше още да е жив?

Погледнах го гневно.

– Вървете си!

Той бръкна в палтото си и извади от вътрешния джоб шепа сгънати карти.

Завъртях очи. Мразех всичко в този момент. Това беше дежавю, което никога не исках да преживявам отново.

Пати О’Дъфи също беше донесъл карти. Онази неделна сутрин, когато беше дошъл да ме види в книжарницата, беше илюстрирал с картографски детайли една графична невъзможност, едно откритие, с което го бях изпреварила почти две седмици: Части от Дъблин вече не се печатаха на картите. Те изчезваха, изпадаха от скиците и от човешката памет, сякаш никога не са съществували. Той беше открил Мрачните зони. Беше ги разузнавал, беше влизал в тях едва на един здрач от смъртта.