За щастие, докато Роуина върне обаждането ми, вече бях дори още по-кисела, тя беше както винаги арогантно заядлива, бързо бяхме изпаднали в една от нашите безизходни ситуации и разумът ми се беше върнал. Престорих се, че съм се обадила само да проверя дали е получила Кълбото, след като тя не беше там, когато го бях оставила. „Ако се обаждаш и очакваш благодарности, няма да получиш никакви от мен“ – беше се сопнала тя и беше затворила, което ми напомни многото причини, поради които не можех да я понасям.
Всеки ден задрасквах още едно квадратче в календара и трийсет и първи октомври наближаваше.
Спомнях си предишни Хелоуини, приятелите, купоните, веселбата и се чудех какво ще ми донесе тази година.
Номера? Или лакомства?
О, да. Нещо трябваше да се направи.
В сряда по обяд бях в един спа център в „Св. Мартин“ и ми правеха масаж – последният подарък на В’лане от какъвто и наръчник „Срещи с хора“ да четеше. Изобщо не беше чудно, че губех всякаква представа за реалността. Чудовища, хаос и масажи... Боже!
Когато свърши, се облякох и бях придружена до частна стая за хранене в хотела, където В’лане ме посрещна на тераса с изглед към океана. Той дръпна стол и ме настани на маса с ленена покривка, отрупана с изискан кристал и още по-изискана храна. Мак 1.0 щеше да изпитва много неща: щеше да бъде поласкана, кокетна, в стихията си. Аз изпитвах само глад. Взех нож, набучих една ягода и я изядох от острието. Можех да използвам и Копието, но както обикновено то беше изчезнало в момента, в който В’лане се появи. Чувствах се по-гола без него (или може би по-скоро напълно облечена). Ако имах избор, бих предпочела да мина през комплекса както майка ме е родила, ако по този начин щях да запазя Копието.
През последните няколко дни, когато се срещахме, В’лане беше в съвсем човешка форма, силно заглушен. Той също се опитваше да подходи с добро. По ирония, колкото повече двамата с Баронс се опитваха да бъдат мили, толкова по-малко вярвах и на двамата. Много глави се извръщаха, когато Фае принцът се появяваше на обществените места, на които ме водеше. Дори когато беше изключен, жените го зяпаха с прегладнели очи.
Зарових се в угощението с жар, трупайки в една чиния ягоди, ананас, омар, късчета раци, бисквити и хайвер. Твърде дълго живеех на пуканки и пакетирана супа.
– Какво точно е Шинсар Дъб, В’лане, и защо всички я искат?
Клепачите на В’лане се спуснаха надолу и той погледна встрани. Беше човешки поглед, потаен, замислен, сякаш сортираше някакъв източник на информация, опитвайки се да реши колко да сподели, ако изобщо сподели нещо.
– Какво знаеш ти, МакКайла?
– Буквално нищо – казах. – Какво... има в нея... което всички толкова искат? – беше трудно да мисля за нея като за книга, пълна с информация, когато запечатана в ума ми беше тъмната форма на Звяра без никакви страници.
– Как изглеждаше, когато я видя? Книга? Древна и тежка, обкована с ремъци и ключалки?
Кимнах.
– Виждала ли си създанието, в което се превръща? – той се взря в лицето ми. – Виждам, че си. Пропуснала си да ми кажеш това.
– Не мислех, че е важно.
– Всичко, което засяга Шинсар Дъб, е важно. Какви легенди разказват за нашия произход хората, Шийте зрящ?
Беше сигурен знак, че е недоволен, щом ме нарече по титла, а не по име. Казах му малкото, което бях научила от Ирландската книга на нашествията.
Той поклати глава.
– Скорошна история, възмутително погрешна. Ние сме тук от много по-дълго време. Знаеш ли историята на краля на Ънсийли?
– Не.
– Тогава не знаеш кой е той.
Поклатих глава.
– Трябваше ли?
– Кралят Ънсийли някога беше крал на Светлината, консорт на кралицата и Сийли. В началото имаше само Сийли.
Хвана ме. Бях прикована. Това беше истинско Фае знание направо от Фае. Нещо, което се съмнявах, че някога бих намерила в архивите на Шийте зрящите.
– Какво стана?
– Какво е станало във вашата Райска градина? – присмя се той. – Каквото става винаги. Някой иска повече.
– Кралят? – предположих.