Въздухът беше леден. Паважът под мен се покри със скреж и усетих как се придвижва нагоре от коленете ми, как пълзи по бедрата ми. Арктически вятър шибна косата ми и задърпа дрехите ми. Посипаха ме отломки.
Какво правеше Баронс? Трябваше да видя!
Потърсих мястото на Шийте зрящ в главата си. Самото присъствие на Книгата го възпламеняваше. Тя беше всичко, от което се страхувахме у Фае. Всичко, от което трябваше да отбраняваме хората.
Вдишвах бързо и дълбоко, засмуквайки толкова леден въздух, че прогоря дробовете ми. Опитах се да прегърна болката, да убедя себе си, че съм едно цяло с нея. Какво беше казал Баронс? Че се пренапрягам. Трябваше да се отпусна и да спра да се боря. Да я оставя да се разбие над мен и да я яхна като вълна. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи, но успях да се надигна на колене и да изправя глава.
По средата на павираната улица, на десет метра от мен, беше Звярът.
Той ме погледна.
„Здравей, Мак!“ – каза.
Той знаеше името ми. Откъде знаеше името ми? Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Писъците в главата ми спряха. Болката изчезна. Нощта притихна. Бях в окото на бурята. Баронс беше на метър и половина от Звяра.
Иска ми се да мога да ви го опиша. Радвам се, че не мога. Защото ако намеря думи за него, те ще заседнат в главата ми завинаги, а не искам нищо от него да засяда в главата ми. Образът му е достатъчно ужасяващ, след като вече не е пред теб, умът ти не е в състояние да го задържи напълно. Начинът, по който се движи, по който те гледа. Начинът, по който се надсмива. Начинът, по който знае. Ние се виждаме в очите на другите. Това е природата на човешката раса. Ние сме вид на отражението, жадуваме за него във всеки аспект на съществуването си. Може би точно затова вампирите ни изглеждат толкова чудовищни – те нямат отражение. Родителите, ако са добри, отразяват чудото на нашето съществуване и успеха, който можем да постигнем. Приятелите, добре подбрани, ни показват красива картина на нас самите и ни поощряват да израстнем в тях.
Звярът ни показва най-лошото в нас и ни кара да разберем, че е истина.
Баронс се навеждаше.
Звярът стана невинна книга с твърди корици.
Баронс приклекна на едно коляно.
Книгата стана Шинсар Дъб с ремъци и ключалки. Чакаше. Можех да усетя как чака.
Баронс се пресегна.
За първи път в живота си се замолих. „Боже, не, моля те, Боже, не! Не позволявай на Баронс да я вдигне и да се превърне в зло, защото ако го направи, всички сме изгубени. Аз ще умра, стените ще паднат, а светът ще рухне.“
Тогава осъзнах, че причината да съм толкова раздвоена от нощта, когато видях Баронс да излиза от Ънсийли огледалото, беше защото в сърцето си не вярвах, че той е зло. Не ме разбирайте погрешно! Не мисля, че той е добър, но лошото е потенциално зло. Злото е изгубена кауза. Нямах желание да се доверя на сърцето си, защото се боях, че ще направя грешките на Алина и че докато умирам, безтелесният разказвач на живота ми ще отбележи: „Боже, ето го второто момиче на Лейн, по-тъпо и от първото“. Най-много се объркваме, когато се опитваме да убедим главата си в нещо, за което сърцето ни знае, че е лъжа.
Пръстите му бяха на сантиметри от Шинсар Дъб.
– Баронс! – извиках.
Той трепна и погледна към мен. Очите му бяха черно върху черно.
– Джерико! – изкрещях.
Баронс разтърси глава веднъж. Беше яростно разтърсване. Движейки се като човек, чиито кости на всеки крайник са счупени, той се надигна бавно на крака и започна да се отдръпва.
Внезапно Книгата се превърна в Звяра и започна да се изправя и да се изправи, докато не се надвеси над нас и не затъмни небето.
Баронс се обърна и побягна.
Болката се върна смазваща и разпъваща. Нощта стана студена и започна да изсмуква живота от мен. Вятърът се върна и пищеше с гласовете на отмъстените мъртви.
Усетих, че някой ме сграбчва.
Обвих ръце около врата на Баронс и се държах здраво за него, докато той бягаше.
В четири сутринта седяхме пред огъня в задната част на книжарницата, зад библиотеките, където никой минувач не можеше да ни види. Не че очаквахме някой в четири сутринта на границата с Мрачна зона.
Бях сгушена в гнездо от одеяла и се взирах в пламъците. Баронс ми донесе чаша горещо какао, което беше приготвил на микровълновата с две пакетчета от старите запаси, които Фиона държеше зад касата. Приех го с благодарност. На всеки няколко минути се разтърсвах конвулсивно от студ. Съмнявах се, че някога ще се стопля отново.