Не, той я беше измамил. Въпреки уверенията му в противното, със сигурност беше използвал Гласа върху нея. Нямаше друго обяснение за начина, по който се бяха обърнали нещата.
– Искам повече от това, В’лане – казах. – Искам цялата човешка раса да бъде в безопасност.
– Не вярваш ли, че хората могат да извлекат полза от намаляването на числеността ви? Не четеш ли човешките вестници? Обвиняваш Фае във варварство, но хората нямат равни на себе си в жестокостта си.
– Не съм тук, за да спорим за света. Длъжностната ми характеристика не го изисква. Просто се опитвам да го спася.
Той беше ядосан. Аз също. Изобщо не се разбирахме. Докосването му беше нежно, но не и очите, когато ме издърпа в прегръдката си. Забави се с езика ми. Срам ме е да кажа, че се потопих и се изгубих в целувката на Фае принц и че свърших четири пъти, докато той ми върна името си.
– По веднъж за всеки от кралските домове.
С подигравателна усмивка той изчезна.
Оргазмите ми бяха толкова наситени, че ми отне няколко мига да осъзная, че нещо не беше наред.
– Ъ, В’лане? – извиках на въздуха. – Мисля, че забрави нещо – мен. – Ехо? Все още съм в Пунта Кана.
Чудех се дали това беше неговият начин да ме принуди да използвам името му, за да може да го постави отново. „Моите извинения, Шийте зрящ – щеше да каже. – Имам много други грижи на главата.“ Друг път! Ако умът му беше толкова огромен, колкото той постоянно твърдеше, нямаше право на пропуски в паметта.
Копието ми се беше върнало. Хората ме зяпаха. Предполагам, че не виждаха всеки ден жена в бански и въоръжена с копие да говори на небето. Огледах се хубаво наоколо и самата аз зяпнах, когато осъзнах, че вероятно банският ми, а не Копието, беше не на място. Бях толкова погълната от разговора си с В’лане, че не бях забелязала, че сме на нудистки плаж.
Двама мъже минаха покрай мен и аз се изчервих. Не можах да го избегна. Те бяха на възрастта на баща ми. Имаха пениси.
– Хайде, В’лане! – изсъсках. – Измъкни ме от тук!
Той ме остави да се пържа още няколко минути, преди да ме върне в книжарницата. В златен бански от ламе, разбира се.
Тогава животът ми се промени и тръгна по нов коловоз.
Вече нямах никакво желание да отварям книжарницата, да седя пред компютъра или да се заровя в купчина книги и да правя проучване. Усещах се като болен в последна фаза. Усилието ми да се сдобия с Шинсар Дъб не само се провали, а ме принуди да призная, че е безнадеждно отвъд моите способности понастоящем.
Не можех да направя нищо, освен да чакам и да се надявам, че другите ще свършат тяхната част и ще ми осигурят още време, за да разбера как да свърша моята, ако изобщо беше възможно. Какво е знаела Алина, което аз не знам? Къде беше дневникът ù? Как беше планирала да сложи ръка на Мрачната книга?
Оставаха седем дни. Шест. Пет. Четири.
Не можех да се отърся от чувството, че там навън нещо става и се взира право в лицето ми, нещо, което пропусках. Може и да бях започнала да мисля извън моята малка провинциална кутия, но подозирах, че има много по-голяма и сега трябваше да мисля извън нея, а за да го направя, трябваше да мога да я видя.
Към края прекарвах дните си, като обикалях улиците на Дъблин, въоръжена до зъби и с вдигната срещу студа яка. Проправях си път с лакти през туристите, които продължаваха да посещават града, въпреки мрачното време и студа и въпреки високата престъпност.
Промуших се между някакви Ънсийли ужасии и се пъхнах в един пъб за топъл пунш, където подслушах безсрамно разговорите на хора и Фае. Спрях на един ъгъл за риба и чипс и поговорих с готвача. После застанах на тротоара и размених няколко думи с един от малкото останали хора, продавачи на вестникарска будка. По странно съвпадение беше същият застаряващ господин, който ме беше упътил към Гарда, когато пристигнах тук. Същият сега ми се довери с неговия прелестен напев, че заглавията на жълтите вестници са прави, че Древните се връщат. Обиколих музеите. Посетих поразителната библиотека на Тринити. Изпробвах бира в пивоварната Гинес и стоях на платформата, взирайки се в морето от покриви.
И осъзнах стреснато, че обичам този град.
Дори залят с чудовища, потопен в престъпност и опетнен от насилието на Шинсар Дъб, какъвто беше в момента, аз обичах Дъблин. Дали Алина се беше чувствала така? Ужасена от това, което предстои, но по-жива отвсякога?
И по-самотна.
Нито една Шийте зряща не отговори на обажданията ми. Дори Дани. Бяха избрали. Роуина беше победила. Знаех, че се боят. Знаех, че тя и манастирът са всичко, което повечето от тях познаваха, и че тя умело манипулира страховете им. Исках да отида в КБП и да се бия. Да извикам старата, да споря с Шийте зрящите. Но не го направих. Има някои неща, за които не трябва да питате. Бях им показала моето доверие. Очаквах тяхното в замяна.