Вървях по улиците. Наблюдавах. Правех бележки в дневника си за различните неща, които виждах.
Дори Баронс ме беше изоставил. Беше отишъл да провери някакъв древен ритуал, който можеше да помогне на Сауин.
Крисчън се обади и ме покани да посетя земята на МакКелтърови, някъде по хълмовете на Шотландия, но не можех да се принудя да напусна града. Чувствах се като негов челен отряд, но може би бях само капитан, който потъва с кораба си. Чичовците му, каза ми Крисчън мрачно, търпели Баронс, но трудно. Въпреки всичко те се бяха съгласили да работят заедно за този период. От тона му ясно личеше, че веднъж след като ритуалът свършеше, можеше да има всеобща друидска война. Не ми пукаше. Можеха да се бият колкото искаха, след като укрепят стените.
Три дни преди Хелоуин открих самолетен билет до Ашфорд пред вратата на стаята ми. Беше еднопосочен. Полетът беше същия следобед. Дълго стоях и го държах със затворени очи, облегната на стената. Представях си мама и тате, и стаята ми у дома.
Октомври в южна Джорджия е есен в най-красивия ù вид – дърветата, обагрени в рубинено и кехлибар; тикви; въздухът, ухаещ на листа и пръст, и на южняшка кухня; нощите, толкова ясни, колкото могат да са само в провинциална Америка, далеч от замъглените светлини на градския живот.
В нощта на Хелоуин семейство Брукс щяха да направят ежегодния си Лов на съкровища на призраци и таласъми. Тухларната щеше да проведе конкурс за костюм. Всеки беше свободен да дойде, както иска. Винаги беше страшен купон. Хората избираха всевъзможни неща. Ако се случеше да не съм на работа, а времето беше достатъчно топло, с Алина щяхме да направим купон при басейна. Мама и тате винаги се държаха супер и отиваха да нощуват в един местен хотел. Не беше тайна, че чакат с нетърпение да се измъкнат от нас за една романтична вечер насаме.
Изживях пътуването си до дома, докато държах този билет.
После се обадих и се опитах да върна билета. Най-доброто, което можеха да направят, беше да пренасочат средствата срещу такса към бъдещ полет на мое име.
– Мислиш ли, че щях да избягам? – попитах го по-късно вечерта. Баронс все още беше там, където беше. Бях му позвънила от мобилния телефон.
– Не бих те обвинил, ако го направиш. Щеше ли да заминеш, ако бях взел двупосочен билет?
– Не. Боя се, че нещо може да ме проследи. Отказах се от идеята да си ида у дома много отдавна, Баронс. Някой ден ще отида. Когато е безопасно.
– А ако такъв момент не настъпи никога?
– Трябва да вярвам, че ще настъпи.
Последва дълго мълчание. Книжарницата беше толкова тиха, че можеше да се чуе как пада игла. Бях самотна.
– Кога се връщаш у дома? – попитах.
– У дома ли, госпожице Лейн?
– Трябва да наричам някак това място – бяхме водили този разговор и преди, докато стояхме в едно гробище. Бях му казала, че ако домът е там, където е сърцето, моето е на два метра под земята. Вече не беше така. Сега сърцето ми беше вътре в мен, с всичките му надежди, страхове и болки.
– Почти свърших. Ще се върна утре – и линията се раз-падна.
* * *
Три сутринта.
Скочих в леглото.
Сърцето ми туптеше. Нервите пищяха.
Мобилният ми телефон звънеше.
– По дяволите! – сопна се Дани, когато отговорих. – Спиш като шебана мъртва там. Звъня ти от пет шебани минути.
– Добре ли си? – попитах аз, потръпвайки. Отново бях в онова студено място. Мрачните останки от съня се изплъзваха, но студът оставаше.
– Погледни през прозореца, Мак!
Скочих от леглото, грабнах Копието и забързах към прозореца.
Спалнята ми, също като предишната, която Баронс съсипа, е в задната част на сградата, така че мога да гледам уличката от прозореца и да следя Сенките.
Дани стоеше там долу в тясната пътека от светлина между книжарницата и гаража на Баронс, мобилният телефон беше стиснат между ухото ù и едно кльощаво рамо, а тя се хилеше към мен. Сенките я гледаха гладно от местата си в мрака.
Беше облечена с дълго черно кожено яке, което беше сякаш извадено направо от филм за вампири и ù беше малко голямо в раменете. Докато гледах, тя плъзна нещо дълго и с цвят на алабастър, блестящо и красиво изпод него.
Ахнах. Това можеше да бъде само Мечът на Светлината.