– Кога ще знаем със сигурност дали е подействало?
– Скоро след като отворим Кълбото – каза тя, но не звучеше сигурна. Беше изнервящо да чуя съмнение в гласа на Роуина.
– Ще си помисля – това беше лъжа. Със сигурност щях да бъда там. – Какво ще има за мен?
– Това че питаш такова нещо, само подсилва мнението ми за теб – и тя затвори.
Довърших кифлата и кафето си, после се отправих навън, за да помета трохите и да държа чудовищата далеч от моята врата.
Тъпчех трупове на Ънсийли в кофи за боклук, криех ги в изоставени сгради и дори успях да натъпча два в бетона на една строителна площадка, докато работниците бяха в почивка за кафе.
Завлякох тези, които бяха най-близо до книжарницата, в съседната Мрачна зона. Дори на ярка дневна светлина ми беше трудно да се принудя да отида там. Усещах Сенките във всички посоки, пулсиращия мрак на техния ненаситен, ужасен глад. Къде отиваха? Дали се вмъкваха в малките тъмни дупки на тухлите и ме гледаха? Дали се плъзваха под земята? Дали се скупчваха в тъмните ъгли на рухналите сгради? Колко малки можеха да станат? Можеше ли някоя да се крие в празната кутия от кола, улучила точния ъгъл, за да избегне светлината? Никога не бях ритала кутиите и нямах намерение да започвам сега.
Улиците бяха странно пусти. По-късно щях да открия, че рекордно количество хора се бяха обадили, че са болни последните два дни преди Хелоуин. Бащи взимаха отдавна отлаганите си свободни дни. Майки задържаха децата си от училище без някаква причина. Мисля, че нямаше нужда да си Шийте зрящ, за да усетиш напрегнатото очакващо затишие във въздуха, да чуеш далечното барабанене на мрачни подкови в тревожния вятър, които идваха по-близо, по-близо.
По-близо.
Нарязах и затворих в бурканчета нов запас Ънсийли, докато бях навън. Очаквах Джейни преди дни, но реших, че може би ефектът продължава по-дълго при обикновени хора.
На връщане към книжарницата се отбих в бакалията, за да взема няколко неща, после в пекарната, откъдето взех поръчката, която бях направила вчера.
После застанах под струята на горещия душ, за да изстържа следите от мъртви Ънсийли. Къпех се гола, ако не броим кобура на бедрото ми, който бях започнала да нося, за да мога да си служа и с двете ръце и да не се налага да си мия косата само с едната.
До полунощ Баронс не се беше появил и се чувствах раздразнена. Беше казал, че ще бъде тук. Разчитах на това, когато планирах какво ще правя.
В един бях разтревожена. До два бях сигурна, че няма да се появи. В три и петнайсет му се обадих. Той вдигна на първото позвъняване.
– Къде си, по дяволите? – сопнах се аз, но в същото време и той се сопна:
– Добре ли си?
– Чакам от часове – казах.
– Какво?
– Каза, че ще дойдеш.
– Забавиха ме.
– Не можеше ли да се обадиш? – казах саркастично. – Нали знаеш? Да вдигнеш телефона и да кажеш: „Хей, Мак, закъснявам“.
Настъпи кратко мълчание от другата страна на линията. После Баронс каза тихо:
– Сбъркала си ме с някой друг. Не ме чакай, госпожице Лейн! Не изграждай света си около моя! Аз не съм такъв мъж.
Думите му ме жегнаха. Може би защото бях направила точно това – бях построила нощта си около него и дори си бях представила как щеше да мине.
– Да ти го начукам, Баронс!
– И такъв не съм.
– Само в мечтите ти. Позволи ми да го кажа с думите, на които ти самият ме научи! Възмущавам се, когато ми губиш времето. Ключове, Баронс. Затова те чакам. Вайпърът е на ремонт – и ми липсваше колкото и дългата ми руса коса. Имах връзка с тази кола. Съмнявах се, че ще си я върна. Беше тежко повредена от разходката по тротоара и ако познавах Баронс толкова добре, колкото мислех, че го познавам, той би предпочел да го продаде, вместо да го кара отново, без значение колко безупречно беше поправен. Чувствам се почти по същия начин. Когато похарчиш толкова много пари, искаш съвършенство. – Трябва ми кола.
– Защо?
– Реших да отида в манастира за ритуала – казах.
– Не съм сигурен, че това е мъдро решение.
– Така или иначе, не е твое.
– А може би би трябвало – каза той.
– Не мога с нищо да помогна на МакКелтърови, Баронс.
– Не казах, че трябва. Може би трябва да останеш в магазина утре през нощта. За теб това е най-безопасното място.
– Искаш да се скрия? – гласът ми се надигна с неверие в последната дума. Преди месеци със сигурност щях да се скрия. Да гледам късна телевизия, докато лакирам ноктите на ръцете и на краката си в еднакъв божествен нюанс на розово. Сега? Никакъв шанс.
– Понякога предпазливостта е най-мъдрият курс – каза той.