Хелена стоеше при отворената врата на балкона, облечена по шорти и потник. Зад нея на нощната масичка гореше свещ. Батерията на айпада ѝ бе изтощена и нямаше с какво да занимава вниманието си освен с прашните стари книги, които бе намерила в библиотеката на хотела. Въздухът беше топъл и лепкав и непрекъснатото очакване на новини за евентуално заминаване я правеше неспокойна.
За Уилсън бяха минали цели осем години, а за нея малко повече от една. Идеята беше трудна за схващане. Това обясняваше защо той изглеждаше емоционално дистанциран, когато я видя за първи път. Уилсън каза, че е минал през ада след последната им среща и не се опита да го скрие. Каза ѝ, че е участвал в китайското Въстание на боксьорите и се е месел в историята. Хелена се усмихна. Ако тя беше чакала осем години да го види, сигурно щеше да реагира по същия начин. Истинският въпрос бе какви бяха нейните чувства към него, след като знаеше, че за него е минала по-голяма част от живота, отколкото за нея?
Облегната на рамката на вратата, Хелена затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива и по дървената платформа. Представи си как дъждът се излива върху древния каменен град Мачу Пикчу само на няколкостотин метра оттук, как пълни малките канали с вода, течаща между безбройните постройки надолу по склоновете, образувайки ручеи и буйни потоци. След това потоците достигаха отвесна скала и политаха от триста метра към долината, за да се влеят в беснеещите води на Урубамба. По-нататък неукротимата река се разширяваше и забавяше течението си, докато се виеше към Атлантическия океан на хиляди километри оттук през тучните, обвити в мъгла джунгли на могъщата Амазонка.
„Какво чувствам?“ - запита се Хелена.
Отнасяше се закрилнически към Уилсън - беше така от първия миг, когато се свързаха. При това необичайно много. И той я привличаше въпреки обстоятелствата. Хубаво беше, че е почтен човек, защото тя подозираше, че привличането щеше да го има, дори да не беше такъв. Чувството му за хумор беше приятно и ѝ харесваше да се смее с него. Беше забавен дори когато бе под напрежение - а може би тогава дори повече. Имаше пленителни ръце, особено когато жестикулираше, докато говори. А щом я докоснеше, имаше чувството, че се озовава в рая - толкова много обичаше допира на дланите му по кожата си. Сексът с него беше най-добрият, който бе имала някога, и не беше лягала с друг мъж, откакто той си замина преди година. Въпреки бариерата на времето и всичко, което следваше от нея, Хелена така и не спираше да мечтае за живот с него, колкото и нелепо да изглеждаше.
Погледна към дъжда и се запита дали Уилсън е в безопасност сега, точно преди 106 години. Беше избрал да тръгне към укрепения град Питкос, скрития дом на Девиците на слънцето. Съдейки по онова, което видя, амазонките се бяха опитали да го убият, но въпреки увещанията ѝ той все пак тръгна. Типично за него - вярваше в инстинкта си въпреки всичко. Хелена усети как мускулите ѝ се напрягат - ако падне и косъм от главата му, щеше да е бясна. Най-мъчителното бе, че не можеше да направи нищо оттук. Пресегна се към масичката, взе никелирания колт и се прицели в дъжда. Постави пръст на спусъка, свали предпазителя и си помисли дали да не стреля веднъж към древната цитадела. Имаше нещо много пречистващо в стрелянето - блясъкът от дулото и откатът, политащият със скоростта на звука куршум. Проблемът беше, че ако дръпне спусъка, Чад и Джон Хана щяха да решат, че е станало нещо, и сигурно щяха да нахълтат с извадени пистолети.
Бодигардовете ѝ вече я мислеха за луда - сигурно го мислеха, макар че тяхна работа бе да не го признават. Клиентът им непрекъснато обикаляше ден и нощ из руините на отдавна мъртвия град на инките и говореше на въздуха, сякаш разговаря с някого. Цялото положение беше безумно.
И кой беше онзи Лучо Гонсалес? Човекът от миналото. Неговият потомък дон Ерависто ревностно вярваше, че Уилсън е убиец на невинни, човекът, който щял да се гаври с децата и майка им и да им отнеме живота. Имаше само два възможни сценария - или някой лъжеше за ролята на Уилсън в ужасните събития, или душата на Уилсън е била обладана от някаква по-голяма сила и действията не са били негови.
Хелена неспокойно почука с дулото на пистолета по рамката на прозореца.
С Уилсън се бяха разбрали да се срещнат след две нощи при фонтана на Писаро в центъра на Пласа де Армас. Без Куба на инките или остатъчната му енергия той вероятно нямаше да я вижда, но тя се надяваше, че ще го види. Уилсън само трябваше да остане жив дотогава. Вече бе живял осем години без нея, но сега обстоятелствата бяха различни. Амазонките бяха опасни, Хелена го бе видяла със собствените си очи.