- Защо ме следваш, Сонтане?
- Не бива да си тук, Акла.
- Наблюдавам, за да съм сигурна, че Уилсън Даулинг няма да се опита да избяга. Направи ли го, ще съм готова.
Сонтане клекна до партньорката си.
- Наистина ли си мислиш, че ти вярвам?
Акла погледна към нея, готова да ѝ се нахвърли с думи, които тя нямаше да забрави. Но когато се вгледа в разбиращите ѝ очи, не намери сили да каже каквото и да било.
Сонтане посочи към къщата на Чиело.
- Трябва да го убием. Фактът, че се чувстваш по този начин, доказва ужасната магия, която прави на всички ни. Не се нуждаем от него. Можем да намерим сами Куба и да го занесем на сигурно място, както са ни учили. Онзи мъж е спънка във всяко отношение. Ако Кубът го обладае, не искам да си помислям какво може да стане.
Шибана от дъжда, Акла не откъсваше поглед от дървената врата на Чиело.
- Единствено Мамаконите могат да решат съдбата му.
- Те също са заслепени - тихо рече Сонтане. - Виж се, Акла. Искаш ти да си там с него. Признай, че съм права. - Сонтане се присламчи към нея. - Щом ти не можеш да си с него, защо тогава Чиело да заема мястото ти? Би трябвало да си ти... или никоя друга. Да изчакаме, докато чуем страстта им, после да отворим вратата и да прережем гърлото му, докато е беззащитен.
- Дори не знаеш дали може да бъде убит - отвърна Акла.
- Ако случаят е такъв, трябва да разберем сега, а не след като Кубът на инките погълне душата му и я замести с друга. Знаеш, че съм права. Дойде време да се действа. С мен ли си или не?
Уилсън стоеше срещу Чиело, докато водата мързеливо капеше от подгизналите им дрехи по гладкия дървен под. Въздухът беше топъл и засводеният таван бе като боядисан от неоновия танц на странния син пламък. В двата края на стаята имаше обикновени легла, но само едното бе застлано с вълнено одеяло. Уилсън предположи, че другото някога е било на Виване, партньорката на Чиело. Странна ирония беше, че се намира в помещение, в което бе прекарвала повечето си нощи жената, отговорна за разкриването на тайните на Куба на инките.
Лицето на Чиело беше непроницаемо, докато прокарваше пръсти по правата си мокра коса и изстискваше водата.
- През целия си живот съм била обучавана да мразя мъжете - рече тя. - Това прави положението много трудно.
Уилсън се загледа във великолепната жена, намираща се само на няколко стъпки от него. Имаше характерна лицева структура, с четвъртита челюст и вежди, които се повдигаха в средата. Приличаше повече на испанка, отколкото на потомка на коренните индианци, ако можеше да се съди по височината ѝ, мускулната маса и пропорциите на тялото ѝ.
Без да сваля поглед от него, Чиело разкопча двата кожени ремъка, придържащи гравирания нагръдник. Металното покритие падна, разкривайки мокра, приличаща на памук дреха, прилепнала по тялото ѝ. Докато сваляше гривните си, на Уилсън му се прииска да извърне поглед, но не можеше. Чиело се освободи от наколенниците си и за момент остана така, сякаш се бореше със собствените си демони.
- Наистина ли ще го направим? - попита Уилсън.
Въпросът му сякаш пришпори Чиело и тя изхлузи мокрото горнище през главата си. Видът на голото ѝ от кръста нагоре тяло спираше дъха и Уилсън усети как се възбужда - беше невъзможно да не я пожелае. Коремът ѝ беше мускулест. Светлокафявата ѝ кожа беше безупречна, гърдите - налети и стегнати. С безизразна физиономия Чиело разкопча колана на кожената си пола и я пусна на пода, оставайки напълно гола, ако не се броеше меча на заобленото ѝ ляво бедро.
- В мига, в който сваля меча, преминавам в следващата фаза на живота си - каза тя. От топлината на тялото ѝ водата по кожата се превръщаше в пара във влажния въздух. Погледът ѝ не трепна, докато разкопчаваше меча и внимателно го оставяше на празното легло на Виване. - Това е денят, в който преставам да се занимавам със смърт и ставам създателка на живот.
Тежките каменни стени бяха осветени от неуморно движещата се синя светлина; Чиело прокара показалец по корема си и вкара два пръста в себе си.
Остана малко така, после ги поднесе към устните си и ги облиза.
- Май го правим - отвърна Уилсън.
С първична грация Чиело го заобиколи и прокара длани по раменете му, като в същото време опипа мускулите му, сякаш пробваше колко зрели са плодовете в торба. Застана отново пред него, доближи устни до неговите и го целуна страстно.
- Имаш ли нужда от повече време? - попита Уилсън. - Защото аз мисля, че имам.
Чиело започна да разкопчава ризата му с едната ръка, а другата ѝ длан нито за миг не се отдели от плътта му.