Капос кимна.
- Разбирам, капитане. Ще го пратя незабавно.
Вратата на верандата се отвори и се появи малкият Ортега. Все още по пижама, момчето забърза и се настани между краката на баща си. Усмивката му беше огромна и прекрасна, но само разтревожи Гонсалес още повече.
- Радвам се да ви видя, сеньор Капос - приветливо каза момчето.
Капос го потупа по главата.
- Виж се само... колко си пораснал от последния път, когато те видях! Скоро ще станеш висок като татко си.
- Висок съм почти колкото батко си - каза Ортега и се изпъна колкото може повече. - Вижте! - Той стегна бицепсите си да покаже колко са големи.
- Впечатляващо - рече Капос. - Досущ като татко си.
Лучо вдигна сина си на ръце и го прегърна.
- Ще се видим на сбора... а сега върви. Кажи на Рамиро да дойде колкото може по-скоро.
Капос отдаде чест, излезе на верандата и тръгна по наводнената алея към булеварда. Неуморните дъждовни капки караха водата в локвата да танцува на мъглявата светлина на утринното небе.
45.
Андите, Перу
Град-крепост Питкос
08:15 ч.
22 януари 1908 г.
Още щом се събуди, Уилсън се замисли за Лучо Гонсалес и младото му семейство. В бъдещето на Хелена той беше убиец на невинни и колкото и да ненавиждаше идеята, трябваше да помисли какво би се случило, ако има някакъв шанс да промени съдбата си.
Огледа стаята и безпокойството се надигна в гърдите му. Всичко в помещението тънеше в мрак, ако не се броят тесните ивици светлина, проникваща през пролуките на вратата. Акла и Чиело ги нямаше, както и броните им. Явно се бяха измъкнали, докато е спял.
Нямаше съмнение, че Кубът на инките е опасен. Нуждаеше се от цялата си изобретателност, ако искаше да го върне във Вилкапампа, без да се превърне в негов слуга. Беше задължително никога да не го докосва пряко, в противен случай можеше да изгуби контрол над действията си.
Мамаконите наричаха Куба на инките Империум, което на латински означаваше „върховна власт“. Мисия „Неемия“ не споменаваше Куба по този начин, но нямаше причина да се съмнява в твърдението, че Кубът наистина носи в себе си жизнената сила на мъртвите.
Загледа се в двускатния таван. Толкова много неща бяха неизвестни - историята, която бе изучавал, се бе променила и този път нямаше бележки към мисията, които да ръководят действията му. Поне можеше да се надява на някакъв шанс с напътствията на Хелена. Но въпреки опитите му да остава позитивно настроен, Уилсън не можеше да прогони мисълта за собственото си тяло, ръководено от някакво извратено зло.
Размърда се в леглото и до носа му достигна характерният аромат на секс и силните феромони, които вървяха с него. Посегна между краката си и докосна болящите го слабини. Изпита облекчение, че е все още цял. През нощта на разврат се беше питал дали всъщност ще оцелее след свирепата среща. Никога досега не бе участвал в нещо толкова грубо и физическо. В един момент беше сигурен, че амазонките ще се опитат да го убият, след като приключат с него, също като паяка черна вдовица след съешаване - изтощаваше мъжкаря и после го поглъщаше.
Седна, посегна към другото легло и придърпа панталоните си. Спусна крака на пода, обу се и стана. Отново преживя страха, който го бе обхванал, когато Акла внезапно се появи на прага с меч в ръка - по вида ѝ си беше помислил, че наистина ще нападне.
Прокара пръсти през косата си, въздъхна и отново седна.
Не беше сигурен дали се радва на преживяното с двете жени, или го презира. Физически беше невероятно, но абсолютната липса на нежност го караше да се чувства незадоволен. В края на краищата те са амазонки, напомни си той.
Седнал на леглото на Чиело, Уилсън осъзна, че е безкрайно далеч от света на белите коридори на „Ентърпрайз Корпорейшън“, безбройните учени, политиката и параноята, холографските екрани, колайдерите и имплодерите, от техническата сложност на всичко. Спомни си медицинската миризма на Меркуриевата лаборатория и вибрирането на кристалната сфера за прехвърляне - оригинална конструкция, каквато не бе виждал никога дотогава. До края на живота си щеше да помни трепета, който го беше обхванал, докато влизаше в капсулата. Характерното усещане от включването на лазерите и последвалото мъчително молекулярно разлагане. После умът му се плъзна в бездънната пропаст на времето - секундите се точеха като часове, крехкото му съзнание биваше раздирано на парчета, докато молекулите му се пръскат по цялата човешка история, преди внезапно да се съберат отново във вихрушка от свръхнажежена енергия, дим и огън.