- Ако открием Куба, можете ли да го пренесете безопасно? - попита Уилсън.
- Никога не сме виждали златния Куб с очите си - отвърна тя. - Бил е затворен много преди да се родим всички ние. Дори Мамаконите не са го виждали, но разполагаме с ученията на предците си. Била е построена кристална кутия, която да позволи пренасянето на куба, но тя е само временен затвор за него. Според ученията жените не могат да докосват Куба - всеки директен контакт ще доведе до моментална смърт, така че трябва да бъдем много внимателни. Имаме специални щипци, с които да вдигнем Куба, да го пуснем в кутията и да я затворим.
- Какво е Оста на света? - попита Уилсън. - Терминът, използван в текста на Пачакути.
- Естествен енергиен вихър - отвърна Акла. - Място, където излиза душата на Aпy, духа на земята и планините. Място на изцеление, на което според легендата има и портал към други светове.
С двете си ръце Уилсън внимателно нави свитъка на Пачакути и го прибра в тубуса. Изправи се, сложи капака и подаде цилиндъра на Акла.
- Документът е твой, Уилсън Даулинг. Ти ще им го дадеш, след като Кубът на инките бъде върнат.
Уилсън погледна кожения тубус.
- Не мога да го приема. Мястото на този документ е тук, в Питкос. - И отново го протегна към нея.
Акла с неохота взе тубуса.
- Тъй да бъде. - Тя метна наметалото на раменете си, за да предпази бронята, вдигна качулката и излезе на проливния дъжд. - Хайде, Уилсън Даулинг. Дойде време да напуснем това място.
- Трябва да хапна нещо - каза Уилсън.
- Ще има храна - отвърна Акла, без да забавя крачка, и Уилсън трябваше да забърза, за да не изостане. Тя рязко зави наляво и тръгна по тясна алея, водеща към централния двор. Излязоха между майсторски положените ашлари и се озоваха на широкото открито пространство. Пред тях в безупречен строй стояха жени воиии, в две редици по двайсет. Всички носеха еднакви наметала с качулки; материята се откриваше отпред, показвайки същите украсени брони като тази на Акла. Всяка имаше меч на голото си ляво бедро и къс лък на рамото. Бяха като статуи, насочили вниманието си изцяло към своя трибун. Нито един чифт очи не се обърна към Уилсън, сякаш изобщо не беше там.
Сонтане се приближи до партньорката си.
- Готови са - докладва тя.
Акла ѝ подаде свитъка на Пачакути и се обърна към воините.
Уилсън остана от лявата ѝ страна и една стъпка зад нея. Акла посочи към амазонките.
- Тези воини са готови да умрат за онова, което са обучени да защитават. Всяка от тях обвинява теб за изчезването на Куба на инките, също като мен.
Акла се обърна към воините си.
- Девици на слънцето - извика тя. - Настъпи най-мрачният ни час. Кубът на инките попадна в света на хората и е пуснал корен в земята на живите. - Акла стоеше с ръце на кръста и изпънати рамене. - Няма по-голяма трагедия... и по-голямо предизвикателство. Всички чухме за ужасните убийства, извършвани в Куско. Те със сигурност са дело на Куба. - Тя изгледа воините си една по една. - Дойде време да си върнем изгубеното. Дойде време да възстановим реда. Този мъж до мен ще открие местоположението на Куба. Тогава и само тогава ще атакуваме. Ще ни превъзхождат многократно. Войниците, срещу които ще се изправим, ще използват модерните си оръжия срещу нас. Въпреки тези пречки ние трябва да победим.
Акла тръгна покрай първата редица.
- Ще защитавате този мъж на всяка цена. - Тя извади ножа си и посочи с него Уилсън. - През идващите дни ще отнемаме живот и ще даваме жертви, но този човек не трябва да е сред тях. Той е единствената ни надежда. - Тя отново се обърна към отряда. - Слава на Мама Окло!
- Слава на Мама Окло! - отвърнаха едновременно жените воини.
- Ще се движим под прикритието на лошото време - продължи Акла. - Ако се разясни, ще продължим само нощем. Моля се всички да имате куража да умрете за онова, в което вярвате. Защото без вас сме обречени.
Акла пристъпи към Уилсън.
- Ако Кубът на инките може да погледне в душата ти, Уилсън Даулинг, значи със сигурност влизаме в капан. Да се молим заради света Мамаконите да са прави и ти да си същата загадка за Куба, каквато си за тях.
46.
Куско, Перу
Църква „Ел Триунфо“
08:55 ч.
22 януари 1908 г.
Облечен в най-добрата си униформа, капитан Гонсалес вървеше по мокрите от дъжда улици към църквата „Ел Триунфо“. С всяка крачка, която го отдалечаваше от дома, сърцето му натежаваше все повече. Стиснал сребърния кръст под ризата си, той се замоли Исус да бди над семейството му, докато не ги прегърне отново живи и здрави. Отчаяно му се искаше да тръгне обратно, но знаеше, че единственият начин да защити любимите си хора бе като държи епископа надалеч.