Гонсалес виждаше как кръвта тече на тласъци през подутите вени на голия врат на епископа. Сякаш вътре в него живееше някакъв ужасен звяр.
- Този град отново е под обсада - с дълбок глас каза епископът. - Получих вест лично от Бог, че воини на злото наближават града в опит да подсилят своите. Единствената им мисъл е за убийства и намеренията им са ясни - те идват, за да изкоренят вярата ви в Бог. Отново мръсните потомци на предателя Манко възнамеряват да изколят невинните християни от Куско. - Епископът замълча за момент, загледан някъде в далечината. - Злите воини ще дойдат от западните планини, от прохода. Въоръжени са с примитивни оръжия, мечове и къси лъкове, но не бива да се подценяват. Ще ги разпознаете лесно... Тези воини сажени. Гнусни кучки от седмия кръг на Ада.
Църквата беше зловещо притихнала.
- Виждам съмнението в душите ви - каза епископът с глас като далечен тътен на гръмотевица. - Не се съмнявайте в думите ми или липсата на вяра у вас ще бъде платена с кръвта на онези, които обичате.
Капитан Гонсалес не смееше дори да мигне. Насили се да гледа епископа, макар сърцето да му казваше да си плюе на петите и никога да не се връща. Трябваше да пази семейството си и беше готов на всичко, за да е то в безопасност.
Епископ Франсиско го погледна.
- Ще защитите ли семейството си? - попита той.
Гърлото на Гонсалес беше пресъхнало.
- Ще направя всичко, което поискате - каза той.
- Трябва да убиете чужденеца на име Уилсън Даулинг. Той пътува с жените воини... към нас точно в този момент. Видях го. Убийте белия мъж и това ще бъде достатъчно, за да спасите семейството си от опасността.
Църквата бе изпълнена със студена мъртвешка тишина.
- Ще бъдете ли дясната ми ръка? - попита епископът.
- Ще бъда - отвърна Гонсалес.
- Хората ще защитят ли Куско от нашествениците?
- Ще браним града с живота си.
- Предстои обсада! - изкрещя епископът и вдигна очи към купола. - Сам Господ ви призовава! - Той посочи големия Кръст на Конкистата. - Дойде време още веднъж да браните своя Господ Бог. Вслушайте се в думите ми и защитавайте града с живота си!
47.
Андите, Перу
Град-крепост Питкос
09:03 ч.
23 януари 1908 г.
Воините амазонки започнаха да изчезват през тесния процеп в скалата и да се спускат по стръмния склон. Акла и личната ѝ стража тръгнаха последни. Едва тогава Уилсън осъзна, че Чиело не е с тях.
Сонтане му подхвърли малка торба от зебло със сухи дажби и кратуна с вода. После му даде и черно наметало като онези, които носеха останалите.
- За да не се налага да те гледаме - подигравателно рече тя.
Напуснаха Питкос и поеха в тръс през мъглата и проливния дъжд. Теренът беше коварен и хлъзгав, докато се спускаха в безброй долини и се изкачваха по безброй неравни хребети и високопланински проходи. След шест часа времето започна да се оправя и бяха принудени да спрат при руините на Фуюпатамарка, което според Акла означаваше „град на нивото на облаците“. Скриха се на билото и зачакаха сред покритите с мъх постройки на важния някога пост времето да се развали отново или да се стъмни. Слънцето се появи за кратко зад облаците и много от воините използваха възможността да проснат дрехите си да съхнат и да се измият в дълбоките правоъгълни басейни, пълни с изворна вода от планината. За огромна изненада на Уилсън стана доста топло и дори в един момент наоколо запърхаха пъстроцветни пеперуди.
Потеглиха отново едва след като се стъмни. От Фуюпатамарка се спуснаха по стръмна пътека към открит път, минаващ през обширна равнина, която, изглежда, е била някога дъно на плитко езеро. Звездите светеха ярко и те разчитаха на тъмните си наметала, за да останат незабелязани. След това се изкачиха по стръмен склон до следващия хребет и поредните обрасли руини на някогашен пост. Тук амазонките се разделиха на три групи и всяка тръгна в различна посока. Уилсън чу как Акла дава нареждания на другите командири, но не разбра думите ѝ.
Групата им вече се състоеше само от петнайсет воини и ускориха темпо, докато вървяха на югозапад през безбройни била. Акла никога не се отделяше на повече от няколко крачки от Уилсън, а Сонтане я следваше неотлъчно. Не разговаряха много; едва когато минаха Саякмарка, Града на стръмното място, Акла спомена, че това било много важна тактическа позиция по Пътеката на инките.