- Горе някога е имало голяма крепост - каза тя. - Ако не държиш тази позиция, не можеш да минеш нито в едната, нито в другата посока.
Групата се движеше бързо и Уилсън се беше задъхал само от опитите да не изостава.
Малко преди зазоряване грижливо построената Пътека на инките се смени с кал и храсталаци. Поддържайки средно темпо, амазонките изкачиха V-образния проход, наречен от изследователя Раймонди Абра де Рункуракай, което означаваше Купчина руини. Простите каменни постройки на върха навремето са били място за почивка за куриерите, пренасящи съобщения и пратки по Пътеката на инките. На по-високите места в планината температурите бяха по-ниски и приближиха до нулата, докато пресичаха хребета и се спускаха по стръмния склон към поредната влажна долина. Разликата в температурата бе изумителна в зависимост от надморската височина. На всеки триста метра изкачване тя падаше с три градуса по Целзий.
Докато приближаваха река Пакамайо, тежките облаци отново покриха небето. Всичко подгизна, но това означаваше, че могат да се придвижват и през деня, без да се тревожат, че ще бъдат забелязани. Като се изкачваше в тръс по коварния склон, групата стигна до най-високата точка по Пътеката на инките, известна като Абра де Уармиуануска, Прохода на мъртвата жена - скалисто, пусто място, където не растеше нищо и леденият вятър и шибащият дъжд сякаш ги пронизваха. Уилсън бе минавал оттук и преди, когато пристигна в Мачу Пикчу преди близо осем години. Тогава проходът бе покрит със сняг с дебелина цял метър.
Като поддържаше постоянно темпо, той се изравни с Акла.
- Оттук ли минахте, след като прерязах Моста на кондора? - попита той.
Акла кимна.
Сонтане през цялото време беше на крачка зад тях, като тичаше със същия ритъм като партньорката си. От време на време буташе Уилсън по гърба, за да го засили.
Пътуването бе изтощително и Уилсън се стараеше да възстановява тялото си всеки път, когато имаше възможност. Повечето воини дъвчеха листа кока, докато се намираха на големи височини. Командирите непрекъснато им напомняха да не забравят за дажбите си суха храна - щеше да им е нужна всяка капка енергия, когато стигнат целта си.
След като мразовитият проход остана зад тях, те се спуснаха по голите склонове до открити пасища, преди да стигнат до прикритието на гората. Най- сетне се бяха махнали от вятъра и студа. Имаше някакво усещане за сигурност между дърветата. В продължение на повече от ден Уилсън и спътниците му бяха тичали с постоянно темпо през най-тежкия терен, който той беше виждал. Преходът беше свидетелство за издръжливостта и силата на тези жени.
Накрая стигнаха висящ мост над бързеи в тесен скалист проход. Разпенената вода се носеше с грохот само на няколко стъпки под увисналите лиани и мостът се люлееше заплашително. Уилсън мина пръв и шеговито извика на Акла дали да среже лианите и да прати съоръжението в реката.
В отговор тя само го изгледа намръщено.
Често изтрещяваха гръмотевици. Акла намали темпото в дъжда, за да приближат Куско с падането на нощта. Когато теренът стана равен и гората свърши, изпратиха съгледвачи, които да се уверят, че пътят пред тях е чист. Амазонките сякаш знаеха точно къде ще бъдат местните индианци и метисите.
- Железопътната линия е натам - каза Акла и посочи. - Ще тръгнем към Порой Пикчу, планината южно оттук. Там ще решим как да продължим към Куско.
- В полунощ трябва да съм на Пласа де Армас - каза Уилсън. - В центъра му има фонтан. Фонтанът на Писаро. Трябва да ме заведете навреме, за да разбера местоположението на Куба на инките.
Акла кимна.
- Ще те заведем.
48.
Порой Пикчу, Перу
8 км северозападно от Куско
20:30 ч.
23 януари 1908 г.
Докато се катереха в колона по един по скалистите склонове на Порой Пикчу, облачното небе се смрачи напълно. За голяма изненада на Уилсън другите две групи амазонки вече си бяха направили лагер в няколкото пещери и пукнатини наоколо. Явно бяха минали по по-пряк маршрут до Порой Пикчу, защото никой не би могъл да тича по-бързо от групата, с която беше дошъл. От долината не се виждаше входът на пещерите, който се намираше на три четвърти нагоре по западния склон. Амазонките бяха запалили огньове по-навътре и димът отиваше нагоре към планината.
Когато групата на Акла пристигна, всеки получи голяма купа димяща яхния и сладки картофи. Никоя от жените воини не погледна към Уилсън, докато той следваше Акла и Сонтане в тесните тунели. В една от залите бяха разположили хамаци, в които спяха поне десет жени, чиито метални брони висяха окачени на забити в стените халки.