Уилсън се загледа в картата.
- Трябва да стигнем до Пласа де Армас до полунощ... и се надявам, че ще разбера къде е Кубът. - Разчиташе на Хелена да го отведе до него - тя винаги бе налице, когато се нуждаеше от нея, и той се надяваше, че тази нощ няма да е по-различно.
- Дори да имахме два пъти повече воини, не бихме могли да атакуваме площада - намръщено рече Сонтане. - Като крепост е.Тук и тук има картечни гнезда. Картечници „Максим“ на триноги - автоматични оръжия, изстрелващи стотици куршуми на минута.
- Ще използваме прикритието на нощта - каза Акла.
- Къде е кристалната кутия за Куба? - попита Уилсън.
- Скоро ще пристигне - отвърна Акла. - Пътува по друг маршрут.
- Нея взехме ние, защото се тревожехме, че ще ни предадеш - каза Сонтане.
- Добро решение - съгласи се Уилсън. - Както каза, не съм доказан. - Той потърка замислено брадичка. - Задължително е ти и воините ти да не бъдете забелязани довечера. Ако хората в Куско мислят като едно цяло, ще трябва да ги накараме да сметнат, че Девиците на слънцето не са тук. Видят ли мен, няма проблем.
- Шест от нас ще дойдат с теб в Куско - каза Акла. - Личната ми гвардия - Сонтане, Сепла, Поликс, Ореле и Илна. Останалите ще чакат тук, докато не бъдат повикани.
Сонтане посочи Уилсън.
- Една погрешна стъпка и лично ще ти прережа гърлото...
Акла стовари юмрук върху масата и се изправи.
- Достатъчно! Ще го защитаваш с живота си, както се разбрахме! Този мъж е единствената ни надежда!
- Да, трибуне - отвърна накрая Сонтане.
- Да не съм чула нито дума, докато не стане време за тръгване. Това е заповед - каза Акла.
Докато вървеше към леглото си, Уилсън обърна внимание на водата, която капеше от тавана в проблясващите басейни. Явно в нея имаше много варовик, за да образува толкова големи сталактити. Той легна, придърпа топлата завивка и се наслади на приятното усещане да лежи в меко легло. Загледа от сенките как Акла разкопчава нагръдника си и го окачва на стената, след което сваля мокрите си долни дрехи.
Откъсна очи от нея, загледа се в неравния таван и се зае да изцели уморените си крака и гръб. Щеше да се нуждае от цялата си сила и скорост, ако иска да оцелее при посещението в сърцето на Куско. Осъзна, че Кубът на инките е наистина могъщ - със сигурност контролираше стотици, ако не и хиляди, а сега беше вплел в мрежите си и Хайръм Бингам. Уилсън се опита да си представи как ли изглежда капитан Лучо Гонсалес. По всичко личеше, че с него ще се сблъскат по някакъв начин с ужасни последици и за двамата.
А през цялото време искрящите капчици продължаваха да се отронват от тавана и да падат с тих плясък, който отекваше нежно в неравните стени на залата.
49.
Куско, Перу
1,5 км от центъра на града
23:05 ч.
23 януари 1908 г.
Изминаването на шестте километра от Порой Пикчу до билото над Куско бе отнело малко повече от час. През по-голямата част от пътя Акла и облечените ѝ в черно воини се стараеха да се движат не толкова бързо, колкото потайно, но имаше и открити места, които трябваше да преминат тичешком. След като излязоха от пещерите, те се спуснаха по южния склон на планината през рядка евкалиптова гора и продължиха покрай придошъл поток, който прорязваше билото и се спускаше на изток към града.
Куско се намираше в голяма котловина, дълга около шест и широка около три километра. На двеста и четиресет метра над града във всички посоки се простираше голо, подобно на тундра плато, на което не растеше почти нищо. Дърветата, заобикаляли някога града, бяха почти напълно изсечени за огрев, така че след като излязоха на открито, воините нямаха друго прикритие освен тъмнината на нощта и проливния дъжд.
Уилсън застана на билото и се загледа през мъглата надолу към редките светлини, бележещи града. От време на време, когато облаците се раздвижваха, можеше да види къде започват калдъръмените улици и малките кирпичени къщи, гъсто скупчени една до друга. Някога тук е бил центърът на империята на инките, помисли си той - сърцето на свещената пума, мястото, на което първият инка, Манко Капак, хвърлил Златния жезъл на бога слънце и го обявил за „пъпа на света“. И то изглеждаше точно така. Но имаше и по-прозаични причини градът да се намира в тази вдлъбнатина в равнината. Почвата тук бе богата, имаше много вода и времето беше по-спокойно, по-хладно през лятото и по-топло през зимата.