Акла стоеше до Уилсън и също гледаше града. Черното наметало я покриваше изцяло с изключение на очите.
- Кубът на инките е някъде долу - каза тя, посочвайки с извития си лък към най-ярките светлини. - Как точно ще разбереш къде се намира?
Уилсън се замисли, преди да отговори.
- Имам духовна връзка, която ще води ръката ми - отвърна накрая той. - Жена - добави с надеждата, че това ще вдъхне у Акла повече вяра в думите му. - Тя има способността да вижда през стени и на места, където ние не можем. Тя ще води ръката ми и когато открия скривалището на Куба, ще ти кажа къде е.
- Не можеш да кажеш нищо, което да ме шокира - рече Акла. - Абсолютно нищо. Разбирам, че не си обикновен човек и не живееш по правилата на обикновените хора. Само помни, че ако намериш Куба, не бива да го докосваш. Това е риск, който не бива да бъде поеман.
- Разбирам.
- Моля се на боговете твоята жена дух да намери Куба. Мощта му нараства с всеки миг. - Акла не откъсваше поглед от примигващите светлини в далечината. - Трябва отново да затворим силата му.
- Жената дух ще се справи - каза Уилсън.
Внезапно остана поразен колко важна е връзката му с Хелена. Без нея щеше да е много трудно да открият Куба. Хелена беше могъща сила в живота му независимо от краткото време, което бяха прекарали заедно. Изглежда, че дори бариерата от 106 години не можеше да прекъсне връзката помежду им.
За Уилсън голяма част от последните осем години бе преминала в очакване на тази година. Беше отишъл в Китай да изиграе ролята си във Въстанието на боксьорите. Не можеше да си представи по-брутално и кърваво изживяване. След като изпълни задачата си, през 1902 г. замина за Австралия и си построи къща в малкото рибарско селце Еден в южната част на Нов Южен Уелс. Обичаше да лови риба и се вмести в малката общност, без да се набива на очи. Повечето време прекара сам у дома или в рибарската лодка от страх, че присъствието му по някакъв начин ще се отрази отрицателно на бъдещето.
„Толкова много пропилени години“ - помисли си той.
Нямаше съмнение, че пътуването във времето му осигурява изумителни изживявания, но цената за тези моменти беше огромна. В изпълнение на дълга си беше изгубил хората, които обичаше, и се бе отделил от всичко, което знаеше. За щастие, докато стоеше тук и гледаше надолу към Куско, имаше ясна мисия и една-единствена цел - да върне на всяка цена Куба на инките. С помощта на Девиците на слънцето щеше отново да върне историята в курса ѝ. Реалността бе, че ще му се наложи да убива хора, за да постигне целта си - беше се примирил е този факт.
„Аз съм Надзирателят“ - напомни си той.
Акла направи рязък жест с лявата си ръка и четири от воините ѝ в черни дрехи полетяха като прилепи в нощта. Акла, Уилсън и Сонтане останаха заедно, летният вятър гонеше дъжда в гърбовете им.
- Ако някоя от нас бъде ранена и залавянето ѝ е неизбежно, дълг на другата е да отнеме живота на партньорката си - каза Акла. - Трябва да приемеш това.
- Не се показвайте - отвърна Уилсън. - Ще разбера къде е Кубът и ще се върна при вас. Ако се разделим поради някаква причина, ще се срещнем обратно на Порой Пикчу. Ясно?
Сонтане промърмори нещо на кечуа, но Акла ѝ изшътка.
- Ясно - отвърна тя. - Ако се разделим, ще те чакаме на Порой Пикчу.
Само за двайсет минути взеха тичешком разстоянието от билото до тесните алеи на Куско. Както им беше казала възрастната жена, вратите и прозорците на почти всички къщи и магазини бяха залостени и по тъмните улици не се виждаше жива душа. Проливният дъжд не спираше, докато приближаваха мъглявите светлини на Пласа де Армас, които блещукаха над двуетажните постройки пред тях.
Акла посочи нагоре, давайки знак на всички да се покатерят на покривите по улуците. През цялото време Уилсън се вслушваше напрегнато в барабаненето на дъжда и всеки нюанс на ромона на водата, която се спускаше по улуците и течеше по леко наклонените калдъръмени улици. Изтръпваше всеки път, щом движенията му предизвикваха нехарактерен шум или теракотените керемиди изпукваха под значителната му тежест. За разлика от него амазонките се движеха напълно безшумно. Шибан от неуморния дъжд, Уилсън се изкачи на най-високата точка и се спусна по корем по лекия наклон, докато пред него най-сетне не се разкри Пласа де Армас.
Акла беше сложила стрела на тетивата на лъка си. Тя даде знак на воините да се разпръснат. В самия център на площада, на около петдесет метра от тях, се намираше испанският фонтан на две нива, до който Уилсън искаше да стигне - фонтанът на Писаро. Три пътеки пресичаха площада от ъгъл до ъгъл и през средата, образувайки шест симетрични триъгълника трева. В противоположния край на площада се издигаха катедралата и църквите от двете ѝ страни. От позицията им ясно си личеше лекият наклон на терена, който се спускаше на юг и беше с постоянна стойност от пет градуса.