Пороят започна да отслабва така бързо, както беше започнал, и Гонсалес избърса водата от стола си и отново го сложи до парапета. Погледна към площада и пак започна да проверява хората си.
„Кой е онзи, който върви право към фонтана?“ Гонсалес присви очи, мъчейки се да го разгледа по-добре. Беше наредил на войниците си да патрулират само по двойки. Реши, че вероятно е някой от младите наборници от Лима.
Без напълно да разбира защо, трескаво скочи на крака. Загледан в тъмната фигура, той изпита внезапна увереност, че това е Уилсън Даулинг. Не можеше да каже как е познал, но го знаеше. Вдигна пистолета си, насочи го напред, стъпи стабилно на мократа земя и се прицели. Сега не беше време да се колебае. Ръката му бе напълно спокойна, докато се целеше в гърдите на мъжа. Взе предвид разстоянието и забързания ход на мишената си, промени прицела мъничко и дръпна спусъка.
Оръжието отскочи назад с ослепителен блясък и силният гръм отекна през постоянното барабанене на дъжда. Тъмната фигура полетя назад от внезапния удар на куршума. Ръцете и краката на мъжа рязко се разпериха, сякаш беше ударен от разярен бик. Той прелетя огромно разстояние, преди да падне тежко на неравния калдъръм до фонтана на Писаро.
Войници крещяха и тичаха към Гонсалес, като трескаво се опитваха да разберат защо капитанът бе убил един от собствените си хора. Гонсалес гневно ги изблъска и излезе на дъжда с димящия пистолет в ръка. Знаеше със сигурност, че е застрелял Уилсън Даулинг. Яростно викна на войниците да му сторят път и тръгна напред, докато не стигна до трупа. Клекна до него и свали военната шапка.
Пред него лежеше мъртъв висок бял мъж.
Изпълнен с огромно ликуване, капитан Гонсалес се взираше в изцъклените очи на Уилсън Даулинг. Дори не му мина през ума, че е убил човек - мислеше за жена си и децата си и за това как ще се прибере при тях колкото е възможно по-скоро. Прибра пистолета в кобура си и вдигна победоносно юмрук.
- Проблемите ни най-сетне свършиха! - извика той. - Вие... отнесете тялото на белия дявол в манастира. Най-сетне ще доставя на епископ Франсиско негодника, когото търсеше.
51.
Андите, Перу
Шосе Чинчеро
53 км северозападно от Куско
07:45 ч.
24 януари 2014 г.
Мракът започна да отстъпва, докато двайсетместният автобус се носеше с рев нагоре по тесните серпентини към билото. Чистачките работеха на максимална скорост в опит да се преборят с постоянния дъжд, който шибаше предното стъкло и се стичаше по прозорците. Мъгливото небе изсветляваше и фаровете ставаха безполезни - с тях беше още по-трудно да се прецени разстоянието до следващия завой.
- Ще ме закарате до Пласа де Армас - каза Хелена в мига, в който се настани на предната седалка. - Колкото може по-бързо.
Чад Чадуик и Джон Хана седяха зад нея, на първия ред в празната кабина. И двамата бяха мрачни заради шофирането на перуанеца зад волана, който вземаше завоите, без да се замисля, че всеки миг могат да полетят стотици метри надолу в мрака на долината. Нямаше мантинела и пътят бе опасно хлъзгав.
- Наистина ли е нужно да се движим толкова бързо? - обади се Чад, след като отлетя настрани при поредния рязък завой. - За бога!
- Май ще е по-добре аз да карам - за пети път каза Хана, който се беше хванал с две ръце за дръжката на седалката пред себе си. - Отличен шофьор съм.
Хелена се взираше през предното стъкло.
- Не познаваш планинските пътища така добре като Налдо. Ако шофирането му те тормози, затвори очи и се опитай да поспиш.
- Не ме тормози - отвърна Хана, след като едва не излетя от седалката си. - И аз си падам по високите скорости, но просто мисля, че ще е по-безопасно, ако аз карам.
- Колко пъти си карал по този път? - обърна се Хелена към шофьора.
Налдо яростно завъртя кормилото, когато големият автобус се хлъзна по мокрия асфалт. Той беше дребен човек на около четиресет и пет, местен индианец с шоколадова кожа и права черна коса.
- Минавал съм оттук сигурно... - той стисна съсредоточено зъби, докато вкарваше тежкото возило в поредния остър завой - ... около две хиляди пъти. - Испанският му акцент беше много силен. - Това за последните десет години.
Хелена се обърна назад към телохранителите си.
- Две хиляди пъти - повтори тя с уверена физиономия и отново погледна към Налдо. - А колко пъти си катастрофирал?
Налдо се намръщи, когато автобусът се разтресе в средата на завоя.