- Много пъти, сеньорита. Прекалено много, че да ги броя. Това е много опасен път! - Той свали едната си ръка от кормилото и бързо посочи възвишенията. - При толкова свлачища, паднали дървета, коли и автобуси. Има много ужасни шофьори по този път. Ужасни. И лами... Блъскал съм лама.
Уверената физиономия на Хелена изчезна.
- Добре е да го знам... благодаря, Налдо - рече тя. - И няма да е зле и двете ти ръце да са на кормилото.
- Не съм имал инциденти вече близо месец - каза Налдо и отново хвана волана с двете си ръце. Изхвърчаха от завоя и се понесоха надолу по стръмния склон към покрита с гора долина.
- Само дай всичко от себе си - каза Хелена.
- Ще ви закарам до Куско до пладне - обеща Налдо. - Бог ми е свидетел.
Предпазният колан се впи в гърдите на Хелена, когато шофьорът им наби спирачките за поредния остър завой. Беше предложила на Налдо пет хиляди долара, ако стигнат Пласа де Армас по пладне. Ако не успееха, щеше да получи хиляда долара. Хелена знаеше от опит, че когато хвърлиш достатъчно пари при изникнал проблем, можеш да направиш така, че и по-трудни неща да се решат изумително бързо.
Вече беше пропуснала срещата за полунощ, за която се беше уговорила с Уилсън. Пътят между Куско и Мачу Пикчу не беше разчистен навреме и не успя да тръгне. В отчаянието си успя да уреди чартърния автобус на Налдо по сателитния телефон на хотела и после бе изминала петнайсет километра по Пътеката на инките в тъмното и под проливния дъжд.
Опита се да се убеди, че пропуснатата среща не означава края на света, но рационалното мислене подейства само за няколко минути, след което тя отново започна да оплаква положението си. Негативни мисли изпълваха ума ѝ и се запита дали неявяването ѝ е станало причина Уилсън да пострада или да бъде заловен. Каза си, че със сигурност ще я чака, както тя го бе чакала в Мачу Пикчу.
- Трябва по пладне да стигна до фонтана на Писаро - повтори Хелена.
- Вече не го наричат така - отвърна Налдо. - Конкистадорът Писаро не е сред най-обичаните хора в Перу. От много години е така. Съдбата му е била решена, когато убил владетеля Атауалпа...
- След като откупът за него бил платен... знам историята - довърши Хелена вместо него.
- Сега го наричаме Фонтан на победата - продължи Налдо. - Дар е от испанския крал Филип Втори Севилски и е на мястото си вече близо четиристотин години.
Големият автобус влезе в поредния остър завой и Хелена почувства как колелата за миг се хлъзгат под тях, но Налдо успя да овладее навреме машината. По права линия разстоянието до Куско беше само шейсет и пет километра, но по виещите се из планината пътища, пресичащи била и дълбоки долини, то ставаше тройно по-голямо. Най-опасната част от пътуването беше в началото, докато пресичаха най-стръмните райони. Надяваше се, че след като се изкачат още повече и теренът стане по-равен, ще могат да се движат по-бързо.
- Как мога да си ям рибата, докато се тресем така? - раздразнено промърмори Чад. - Не можем ли да спрем поне за две минути?
- Никакво спиране - отвърна Хелена.
- Няма време - добави Налдо. - Имаме среща със съдбата.
Куско, Перу
Шосе Качимайо
5 км от центъра на града
11:50 ч.
Хелена гризеше ноктите си, докато автобусът се носеше с рев надолу по склона към покрайнините на Куско. Дъждът най-сетне бе спрял и слънцето тъкмо се подаваше зад облаците. От билото виждаха разпълзелия се град, който изпълваше по-голямата част от подобната на чиния котловина. Под ниските облаци можеха да различат и пистата на летището, и терминала, както и двете най-големи църкви - Ла Катедрал и йезуитската „Иглесия ла Компания“, която се намираше недалеч. Всички останали сгради бяха скромни в сравнение с тях и градът нямаше истински бизнес район. Хелена си помисли, че с изключение на летището, Куско изглежда почти по начина, по който бе изглеждал и един век по-рано.
- Населението достигна половин милион - гордо каза Налдо; трийсет години по-рано в града са живели четири пъти по-малко хора. Шофьорът рязко зави в насрещното платно, за да изпревари една бавна кола. Зареваха клаксони, размениха се жестове, коли се движеха във всички посоки, но Налдо успя да се провре между тях и продължи, сякаш нищо не се беше случило.
Хелена беше видяла какво ли не от началото на пътуването и дори не реагира.
Чад се наведе напред и прошепна в ухото ѝ:
- Наистина ли е нужно това?
Хелена забеляза, че Хана е заспал, положил глава на малката си раница.
- Би ли го събудила?