Уилсън не можеше да стисне юмруци - в дланите му не бе останала никаква кръв. Трябваше да се изцели, преди да се опита да се измъкне. Усещаше, че има голяма цицина па тила си - пулсираше.
- Дори аз не съм достатъчно силен, за да се справя с тези вериги - каза той и подрънка с веригата, така че Хайръм да чуе.
- Страхотно - изстена Хайръм. - Направо прекрасно.
Уилсън осъзна, че Хелена не е била при фонтана. Сърцето му се изпълни с тревога при мисълта, че с нея може да се е случило нещо.
- Обеща ми слава и богатство - промърмори Хайръм.
- Още не са ни убили - отвърна Уилсън.
- И защо е всичко това? Не сме ние онези, които са отворили храма и са освободили Куба! Каза ми, че няма да бъдем прокълнати.
- Онзи, който контролира Куба, е превързал раната ми.
- Превързали са раната ти?
- Би направил всичко, за да се махнеш оттук, нали, Хайръм? Дори ако е необходимо само да докоснеш Куба, за да се измъкнеш.
Хайръм погледна в тъмното, разширените му зеници отчаяно търсеха някакъв източник на светлина.
- Нали каза, че е зло?
- Усещам, че е наблизо - каза Уилсън. - Усещам как ме зове. А ти, Хайръм? Усещаш ли го?
Нямаше представа колко време е минало, преди да види тясна ивица светлина под дебелата дървена врата. Вероятно няколко часа, но бе невъзможно да прецени със сигурност. Чуха се стъпки, отначало едва доловимо, но после се засилиха. Личеше си, че са само на един човек, който върви много бавно, почти се тътри, което само засили ужаса, който изпитваше. Неравномерните стъпки издаваха характерен звук и Уилсън предположи, че са на подковани ботуши.
Ивицата светлина под вратата стана по-ярка.
В ключалката беше пъхнат ключ, чу се металическо изщракване и резето се вдигна. Хайръм се извърна от светлината. Вратата бавно се отвори и оранжевата светлина падна върху мокрия под, разкривайки истинския ужас на кланицата, в която се намираха.
В пълен контраст с обстановката, на прага стоеше човек в пищна папска роба. Беше на около петдесет и пет, с изпито и безизразно лице. В едната си ръка държеше ветроупорен фенер от чисто сребро, а в другата - голям месингов ключ. Той внимателно остави фенера на пода, обърна се, затвори със скърцане тежката врата, пъхна ключа и го завъртя.
Изщракването на резето даде знак на Хайръм да захленчи.
- На пода има тяло - прошепна той. - Голо тяло.
Жалкият оранжев пламък освети покритите с мъх стени и купчините изпражнения, изсъхнала кръв и вътрешности. Уилсън и Хайръм стояха безпомощни, с оковани над главите си ръце и се питаха каква ли ужасна участ ги очаква.
Свещеникът взе фенера и приближи. Раменете му бяха присвити, цялото му внимание бе насочено единствено към Уилсън. Не откъсваше нито за миг поглед от него, сякаш не забелязваше обезобразеното тяло на земята.
- Знаеш ли кой съм? - попита свещеникът, докато внимателно оставяше фенера на пода, така че лицето му тънеше наполовина в сянка.
- Моля ви, пуснете ни - прекъсна го Хайръм. -Моля ви.
- Затваряй си устата! - озъби се свещеникът. Беше облечен в традиционните за епископ одежди - спускащо се до глезените пурпурно расо и бродиран бял сакос, който стигаше до коленете му. На гърдите му имаше тежък сребърен кръст.
- Знам кой си - отвърна Уилсън.
Изражението на епископа не се промени.
- Аз съм Франсиско Санго Доминго, трийсет и трети епископ на Куско. Търсех те, Уилсън Даулинг. За мен моментът е наистина разочароващ. - В гласа му се долавяше тъга. - Очаквах много повече.
- Съжалявам, че съм те разочаровал - каза Уилсън.
- Ти си специално надарен със сила и способност за изцеление, но изглежда, че този дар сам по себе си е недостатъчен. Колко разочароващо.
- Къде е Кубът на инките? - попита Уилсън. - Усещам силата му наблизо.
Гласът на епископа стана по-дълбок, а думите му - по-ясни.
- И как така знаеш за Куба на инките?
- Идвам от място, където Кубът е върнат на мястото си - отвърна Уилсън.
- Лъжец! - извика епископът. От кънтящия му глас сърцето на Уилсън запрепуска бясно. - Пак те питам - откъде знаеш за Куба на инките?
Уилсън внимателно обмисли отговора си - знаеше, че говори по някакъв начин с духа на Куба.
- Идвам от бъдещето - каза накрая той. - Пътувах във времето по Божията воля. Бях изпратен в товавремеи на това място с мисия. - Уилсън погледна към Хайръм. - Да заведа този човек до изгубения град Вилкапампа. Постигнах целта си, но не можех да си тръгна, защото Кубът на инките беше взет от мястото, където е бил положен.
- Пътуваш през времето? - отвърна епископът. Откровението като че ли не го беше изненадало.