- По тези места дъждът изобщо не се шегува! - каза той, докато влизаше и изтръскваше водата от тъмната си коса.
Хелена застана зад стъклото и се загледа в дъжда, който беше така свиреп, че по калдъръмената алея вече се бяха образували поточета. Внезапно я изпълни съжаление при мисълта, че е пропуснала възможността да види Уилсън миналата вечер. Нямаше представа какво му се е случило и къде се намира сега. Тя се обърна към пищното фоайе и погледна към двете маслени картини в естествен размер, украсяващи високите стени. От дясната ѝ страна беше великолепна Дева Мария, а от лявата - спокойната фигура на Йосиф от Назарет; и двамата бяха облечени в дълги, свободно спускащи се одежди и имаха сияен ореол около главите си.
Отвън хотел „Монастерио“ изглеждаше сравнително обикновена сграда с двуетажните си варосани стени и голи каменни основи, които със сигурност бяха дело на инките. Едва когато влезе във фоайето, Хелена осъзна, че това е величествена ренесансова постройка на три нива с огромен вътрешен двор, около който имаше широки покрити алеи на две нива с внушителни арки и каменни колони, от които се откриваше изглед към живописната и добре поддържана градина. В самия център се издигаше здрав на вид кедър, чийто ствол и зелени клони се издигаха нагоре три пъти по-високо от покрива. Портиерът видя какво е привлякло вниманието на Хелена и отбеляза, че дървото било най-старото в Куско.
Избоботи гръмотевица и стените и подът се разтресоха. Дъждовната вода се стичаше по теракотените плочки в двора като четириъгълен водопад, от който беше трудно да се види отсрещната страна.
Единствената мисъл на Хелена беше как да се свърже отново с Уилсън.
- Управителят на хотела иска да се срещне с теб - каза Чад, след като се върна от рецепцията с титаниевата карта „Американ Експрес“ на Хелена. – Желае да се извини, че сме заседнали в хотела при Мачу Пикчу.
Зад нея любезно чакаха двама униформени служители от персонала.
- Не искам да се срещам с никого - рязко отвърна Хелена. - Просто вземи ключа.
- Госпожица Каприарти е уморена - каза Чад, като се обърна към служителите. - Аз ще се настаня в съседната спалня, а господин Хана ще вземе стаята от другата страна.
- Не съм сигурен какво търсите - каза Хана на Хелена, - но знам, че ще постигнете целта си, ако положите достатъчно усилия.
- Разбери къде е бизнес центърът - отвърна Хелена.
Хана незабавно се отправи към рецепцията, а Хелена влезе в просторното лоби, което можеше да се сбърка със средновековна зала заради размерите и конструкцията си. Каменният под бе застлан с килими, вероятно от вълна на лама. Имаше множество удобни кресла и канапета, разположени по двойки едно срещу друго. В центъра имаше колониална испанска маса с десет стола. Между каменните арки бяха окачени четири кръгли свещника от ковано желязо. Над тях се виждаха голите дъски на горния етаж. В отсрещния край на помещението имаше огромна камина, която бе заредена с дърва и очакваше само драсване на клечка, за да се разпали.
На една от масите седеше някаква тийнейджърка и пиеше нещо от жълта чаша. Гледаше телевизия на айфона си - американски комедиен сериал, ако се съдеше по гласовете.
- Знаете ли къде е бизнес центърът? - попита я Хелена.
Момичето вдигна очи.
- Ъъ... да. - Тя посочи. - Пресичате двора. - Акцентът ѝ беше нюйоркски. - Бизнес центърът е от другата страна и надолу по стълбите. Можете да заобиколите отстрани.
Хана се върна с брошура в ръка. Хелена посочи към двора.
- Знам къде е. Да вървим.
Шумът на дъжда бе оглушителен, а влажността едва се търпеше, когато излязоха на покритата алея. Хана вървеше до нея и се мъчеше да чете брошурата, без да изостава от Хелена.
- Пише, че хотелът бил построен върху дворец на инките. - Трябваше да повиши глас, за да бъде чут. Той се огледа и отново се зачете. - Мястото навремето се наричало Амару Кхала. - Произношението определено му създаваше проблеми. - Пише, че това била една от най-впечатляващите сгради на инките в Куско. Испанците я разрушили, за да използват камъните за други постройки.
На лъскава табела до вратата пишеше „Бизнес център“. Малката рецепция пустееше и Хелена се спусна по застланото стълбище. Коридорът бе добре осветен, подът беше покрит с килими, а по виненочервените стени висяха барокови картини на испански конкистадори на коне в бойни доспехи. Изненадващо, но подземният коридор беше доста дълъг и Хелена реши, че вече не се намират под хотела. Бизнес центърът беше отляво и представляваше просто помещение със сравнително нисък таван, а коридорът продължаваше нанякъде.