Хана кимна и хукна към църквата „Саграда Фамилия“. Чад и Хелена се втурнаха към „Ел Триунфо“.
Хелена тичаше под проливния дъжд и се тревожеше, че Уилсън няма да оцелее в буйния поток кал и боклуци, в който се беше хвърлил. Винаги беше поемал безумни рискове, като разчиташе, че невероятните му физически способности ще го спасят. Един ден можеше да прекали и с живота му щеше да е свършено.
Погледна в миналото и едва различи войниците, разположени в другия край на площада - бяха тръгнали на север. Разбеснялата се река, която течеше през Пласа де Армас, беше откъснала катедралата от казармата. Войниците трябваше да се насочат на север, преди да могат да прекосят от другата страна. Но въпреки това около църквата вече имаше десетки мъже, опрели пушки върху чувалите с пясък, със сложени щикове.
„Един човек срещу цяла армия - помисли си Хелена. - Господи.“
Затърси с очи в дъжда между множеството сгради и наводнените улици, очаквайки едновременно със страх и надежда да види Уилсън. Не можеше да си представи, че ще успее да се доближи до това място при толкова много войници на стража.
„Ами ако Кубът не е вътре?“ - помисли си тя. Чад приближи първата от трите врати. Дръпна огромните метални халки, после заблъска по подсиленото дърво с дръжката на пистолета си. Почака няколко секунди и продължи нататък. Всяка врата беше заключена и те завиха на ъгъла към южната страна. Водата се носеше покрай повдигнатите основи; калдъръмената улица се бе превърнала в мръсна, бързо течаща река, също като Пласа де Армас.
Чад удари с юмрук малка врата, която вероятно беше някакъв служебен вход.
- Стреляй в резето! - извика Хелена в дъжда.
- Изобщо не съм религиозна, но не съм сигурна, че идеята е добра - отвърна Чад.
Хелена я избута, прицели се с пистолета на дон Ерависто и дръпна спусъка. Изстрелът отекна гневно. Хелена погледна металното резе, което едва се беше огънало от куршума. Отстъпи назад и настрани, за да избегне рикошета, после стреля бързо още три пъти.
Димящото резе вече висеше на болта си.
- Каквото и да стане, не позволявайте на никого да ме доближава - каза Хелена. - Не ми пука, ако дойде полиция. Погрижете се да ми осигурите свобода да правя каквото си искам. Съдбата на света зависи от това.
Тя изрита дървената врата и влезе в притихналата църква.
58.
Куско, Перу
Пласа де Армас
18:55 ч.
24 януари 1908 г.
Девиците на слънцето щяха да ги прикриват от покривите, а после да последват Уилсън, когато му дойде времето. Стените на църквата бяха високи към петнайсет метра и беше невъзможно да се покатерят по тях, без да бъдат забелязани. Изписаните прозорци и служебните входове бяха залостени и пред тях бяха натрупани чували с пясък. Оставаха само главните порти на катедралата, които бяха подсилени с тежък метален обков и големи месингови болтове. Дори огромната сила на Уилсън не би могла да ги преодолее.
Когато каза на Акла, че е открил обезобразеното тяло на Виване в тъмницата под манастира, Уилсън очакваше тя да изгуби контрол - но Акла остана напълно спокойна и съсредоточена, сякаш знаеше, че ще си отмъсти.
В зловещия мрак Уилсън огледа стените и покрива на огромната църква с надежда да види сиянието, показващо присъствието на Хелена. Беше я помолил да остане с епископ Франсиско и предполагаше, че тя вече е вътре. Ако не беше, сиянието ѝ трябваше да се появи всеки момент. Огледа площада, като си отбеляза точната позиция на войниците и укрепленията им.
Дъждът се лееше свирепо, докато Уилсън чакаше Акла и воините ѝ да станат „един ум“, както тя го наричаше - някакъв вид транс. Накрая Акла го потупа по рамото и протегна ръка, сякаш искаше да установи физически контакт с него.
Той стисна студената ѝ длан и погледна в дълбоките ѝ махагонови очи.
- Никаква милост - каза Акла. - Ще се бием докрай.
- Аз ще отворя... вие ме покривайте. - Уилсън отново поиска да ѝ каже нещо лично, но просто не му идваха думи. Мъже и жени скоро щяха да умрат в битка и емоциите му вече бяха изключени.
Провери меча на лявото си бедро, легна на калдъръма и запълзя по корем към потока, течащ към Пласа де Армас. Използвайки цялата си сила, той се хвана здраво и внимателно отпусна полуголото си тяло в буйното течение. Боклуци и тежки предмети го заблъскаха, докато пълзеше напред метър след метър, опора след опора. Познаваше силата и непредсказуемостта на водата и трябваше да напрегне всички сили, за да се държи.